Като заличихме историята дали ни стана по-добре

Написах това, когато го разбрах, после дълго време отлежаваше като чернова, защото не бях сигурна, че ще го публикувам. Ами вече съм. Ето.

Може да сте чули  -  саркофага на Георги Димитров е в пункт за скраб. 

Знаете ли, че Мавзолея е построен за шест дни?

 

А знаете ли, че е взривяван седем дни?

 В същото време пирамидите в Египет са туристическа дестинация, и още си стоят:

А Тутанкамон си почива в саркофага си. Дали е бил светец?

Имал е късмета да не го намерят бързо. Иначе отдавна да го НЯМА

 Но Евгени Бакърджиев реши, че Мавзолея в идеологическо отношение работи за някаква идея, или просто реши да натрие нечий нос и го събори. Облицовката му сигурно украсява нечия фасада или поне чешма, мозайките на Дечко Узунов вероятно са съхранени и откупени, или вече закупени. Но саркофага не е бил нужен никому, странно.

  Можеше да почакат смяна на две поколения, и когато никой вече не си спомня от първо лице какво е било ТОГАВА, Мавзолея щеше да е просто туристическа атракция и учебник по оцеляване.

Пренаписвайки историята, в един момент ще се окажем без история. И като няма от какво да се учим, накъде  ще вървим?

В ЧУЖБИНА!

Където са децата ни. Където е моето дете. Където може би някой ден ще отиде и другото ми дете. А ние с дядо Генчо ще си чоплим семки до езерото и ще прелистваме албумите. Даже няма да има на кого да разкажем тази история.

Зелено

Пролетното пиршество започна. Това в градината де. Минзухареното не го броя, защото точно във времето на кокичета и минзухари градината е най-грозна. За да я направя малко по-хубава, поръчах 150 бр минзухарчета и двайсетина мини ириса. Февруари най-сетне им дойде реда за садене. Луковичките изглеждаха добре, нищо не изхвърлих. Само дето мини ирисите се оказаха луковични ириси, които при мен не виреят дълго, и изобщо не ми се вързваха с концепцията. За тях ми беше нужно ново място, защото те цъфтят през май и са високи.
Луковичките покълнаха до една, но не навреме, много ясно. Нацъфтяха, когато старите минзухари прецъфтяха. Нещо ми се губят розовите от един пакет, само кремави , жълти и лилави виждам. И така, по никое време минзухари - там , където на горната снимка свършва тревата, под кучешкия дрян с червените стебла. Нюню са, защото от топлото време стеблата са къси. Някои направо си цъфтят още щом се подадат.

Лалетата са пълна скръб, останали са 4-5 вида и нарастват от 0 до 1 в повече за година. Другите или са вече само листа, или никакви ги няма. Не ги вадя, защото са в бодяща мрежа заради сляпото куче. А и за да ги извадя, има вероятност да видя сметката на съседните китки. При мен всичко е наблъскано, не обичам да гледам гола почва.

Японските дюли и игликите ме радват вече две седмици, ще трябва да си разсадя от игликите, тези поне ги зная по кое време цъфтят. Защото пъстрите ми едва сега започват.
Холандските ярки с изкуствен вид изкарват само един сезон, най-много два. Такива вече не купувам, но не е зле да наобиколя бабите по пазара, някакви бабешки могат да ми запълнят празни места.

 

Като си нямам цветя, правя си шарения от листа и форми. Разни нюанси на зеленото, синкаво, жълто, бяло, червеното на разлистващите рози и берберисите. За първа година се осмелих да стрижа с храстореза, за да сгъстя колоновидните иглолистни.

Тук нещата доста ще се променят - лигуструма ще стане с жълти листа, до него е пъстролистната вайгела, бяло/зелено , а червеникавите нюонси на японската спирея ще преминат в зелено, и когато розите цъфнат, тя пък се превръща в облак розов цвят.

Magnolia ‘Susan’

 От магнолиите само тази се справя с местните условия - Сюзън. Соланжеана ( Magnolia soulangeana ) почти изчезна, и съм я отрязала на пън, пуска някакви листенца отдолу. Няма да я бъде, но половинката трудно се разделя с растения. Стелатата беше голямо дърво и отново не цъфна. На нея й бях обещала, че ще я зануля, но я спасиха и сега е окастрена до малък храст. Поне да си видя люлякя зяд нея, защото той се уплаши от заканите ми и сега цъфти обилно.







Трудно се справят и ацерите. Три загинаха от гъбична зараза, тази година нямам жертви, но два са наполовина изсъхнали. Този и един зелен край езерото засега са здрави.

Ето го люляка, който беше скрит от магнолията. Вече го виждам, напъпил е. Подстригах малко и форзицията, за да виждам и цъфналата череша. В ляво е кортадерията - отвита и орязана минимално. Аз бях порязана обаче максимално, въпреки ръкавиците и дългия ръкав.Вече почти ми идеше да я зарежа наполовина, като дойде съпружеството с храстореза и реши въпроса. Бърза подстрижка и леко оформяне дадоха този вид. Стискам палци да цъфне отново - розово, и този път по-обилно.

Розовите вейки в ляво горе са на тамарикса. Тази година е дърво. Има няколко дебели стебла, по-дебели от на съседната му рус тифина. По-добре да не знае какво го чака след цъфтеж.
Дано се сетя да направя снимка на същото място след седмица - ще изглежда съвсем различно.

 Декоративната ябълка. Тази (втора) година цъфна обилно, надявам се да се справя с кръвните въшки и листоминиращия молец, който мори не само нея. Или поне да го огранича максимално. Зарязаните ябълкови градини в съседство ни препращат какви ли не зарази.

Първата цъфнала армерия, която се справя учудващо добре с условията под върбата. Илекса зад нея е доста рехав, но поне е жив.

И последно - новата придобивка, която чака да бъде засадена на слънчево място. Нещо ще трябва да й отстъпи място, няма как. Чета, че е капризен, дано улучим мястото. Pinus densiflora Golden Ghost  . На живо е по-хубав.

Рибите в езерото се раздвижиха и следват посоката на наблюдателите, защото са гладни.

 

Шкафовете на лятната кухня се сдобиха с нови дръжки - точно каквито исках и търсих. Български, които не намерих в нито един онлайн магазин за обков. Помня, че такива имаха едновремешните велинградски шкафчета. Открих ги в Продавалник, в София, а се произвеждат във Варна. Нови. Хм.

 

След много опити да фокусирам обект, като останалото е размазан фон, имам един случаен успех. Калоцедруса. Опитах да се просветя, но май и фотошопа играе голяма роля. Не че не съм го показвала, но ето го.....Даже две петунии успях да насадя до него, като прецъфтят късните ми минзухари, ще трябва и още нещо да измисля да крие жълти листа.

Последен цветнолистен калабалък:

До скоро!

200 години

 Не очаквам моята къща да стигне тази възраст. Възможно е да издържи и повече, стига някой нея да я издържи.
 Но една къща в Панагюрище е успяла да изкара поне толкова. Не зная голяма ли е била или малка, какви хора с какви съдби са живели в нея, но е стояла самотна и забравена, с протекъл покрив, докато имотните делби не са я пратили в небитието.
 Този път собственика й е прозрял, че може да се изкара някой лев от нея. Е, според него не като да продадеш ново, но все пак....
 И така късче от миналото се озова в моята къща. Дори ми се ще доста по-голяма част да се пресели при мен.
 Шестима мъже използваха колани, за да пренесат шест метровата греда. Дъските от пода са по 50см широки. Преброихме кръговете - около 100. Всеки кръг - година живот. Някои години са били дъждовни, други не. Така и кръговете са расли, или едва се забелязват. Плюс 200 години служба в къщата.....
Ако сте виждали дъб антик, какъвто е ламинирания ми паркет, да знаете, че няма нищо общо с 300 годишно дърво. И не защото 5-6 поколения са тичали по него. Античният дъб е топло кафяв и няма никаква сива жилка. Телената четка на машината не оставя грозни следи по него, защото не може да се пребори с твърдостта на дървото. Може и по жилките да я движа, мога и срещу жилките - все тая. Дървото става като полирано.

Зная колко се мъчиха мъжете с дъбовите нови греди, въоръжени с електрически инструменти. А тези красавици са били отцепени от дървото, къде рендосани, къде дялкани с брадвата. Преди това дървото е било избирано специално за предназначението му. Къщата не е имала метални планки, видии, пирони. Всичко са сглобки, клинове и някой и друг цигански гвоздей.
 Сега гледам с друго око на филмите древните  мега строежи, защото съм наясно какво усилие е да вдигнеш една дъбова греда, да забиеш пирон в нея,  какво остава да местиш канари.

 

  Гвоздеите дори не са могли да ръждясат както трябва. Какво пък, само някакви 200 години са това.

  Обратната страна на дъските, тази която снимам, е доста по-красива, поне според нашите си критерии. Вече сме намерили и мястото им - на стената над аквариумите. И куп идеи още се родиха. Може да не вярвате, но е страшно вълнуващо да дадеш нов живот на нещо толкова старо. Шест метровите сто годишни греди на тютюневите скрадове отидоха в нечия циганска печка, спасихме само 4 метровите, на перголата.

 Сега дъбовите греди, които са конструкцията на първия етаж, ми изглеждат съвсем посредствено. Дори и идеята да останат видими вътре вече не ми харесва толкова.
 Младостта и старостта:

 На снимките може би не личи, но са уникални!

 

           И останалите ще станат такива. Надявам се да има и още.