8 май 2017 г.

Пеещата каруца - ще рисувам.

"Третия път, когато Сали Яшар се подпря на чука и се замисли, той сякаш като насън видя хиляди и хиляди каруци, които се връщат, които пеят по пътищата, а от ниските къщурки, над които се носи вечерен дим и прах, излизат жени с деца на ръце, други по-големи деца тичат наоколо им и всички вървят срещу каруците, за да ги посрещнат...
Никога Сали Яшар не беше изпитвал такова вълнение и такава радост. "Аллах! - пошепна той и се улови за челото. - Аз съм бил сляп, аз съм бил глупав! Каква чешма и какви мостове искам да правя? Себап! Има ли по-голям себап от тоя, който правя? Каруци трябва да правя аз, каруци!"
                                                            Песента на колелетата, Йордан Йовков 



Уверена, като Сали Яшар, че няма по-велико нещо от любовта между хората, реших, че е дошъл момента да вдъхна нов живот на притихналата песен в двора ми. Знам, че никога няма да я чуя как пее, нито ще мога да възвърна предишния блясък на дисковете, създаващи тая чудна песен. Но за тоя момент се готвя от години, и реших, че е време.
 Не зная споменавала ли съм, че моята половинка е страстен колекционер. Ровенето из аукционите доведе и каруцата у дома. В началото тя си стоеше кротко в аукциона цели две години, а желанието да я има растеше от ден на ден. Може би щеше да е наша и по-рано, но за нея нямаше място. Ние още нямахме двор, или той беше просто една поляна, вече не си спомням.
    И един ден бус спря в един чужд двор, и от буса излезе Каруцата. Има-няма 8-9 години оттогава.
 Боите бяха избледнели, шарките заличени, но кованите детайли изумяваха с извивките и формите. И до момента не съм виждала никъде такава изработка! Бях много ентусиазирана веднага да грабна четката, но разни обстоятелства попречиха, и по-добре.
  Когато наредих паветата, под специално създадения за нея навес влезе каручката. После до нея някак от самосебе си дойде и лятната кухня, и къта, който ни събира лете.



       И като си я погледах, погледах, ме достраша да я започна. По нея имаше линии толкова прави, толкова точни, че моята неувереност ме отказа. Майсторът не само е въртял изкусно чука, но и ръката му не е трепвала, докато рисува.



 И така, през четирите години в които е на това място, през повечето време каруцата си беше натоварена като каруца, поемаше всичко, което временно трябваше да се постави някъде. Лятото се разтоварваше, и после пак същото. Но след като миналата година направих своето кътче, като в Стария град, събрах смелост за работа с боите. И щом настъпи време за разтоварването, някъде преди Великден, аз се въоръжих с паус, хартия и моливи и шкурка, и реших да започвам.



  Започването беше, че опитах да прекопирам каквото е останало на задната ритла - някакъв конник, някаква мома, която танцува до чешмата. Снимката горе е отпреди 10г. Сега положението беше плачевно - само ръжда. Беше голямо ровене и четене, но в крайна сметка не разбрах каква е традицията за рисуването на подобни сцени на ритлата, а и сцените бяха най-разнообразни. Търкането разкри мистерията, пласт по пласт. Малко късно се усетих, вече бях видяла сметката на главата на коня.



    Вижда ли се? Младежът е с панталон на тореадор, конят му има пискюл като в цирка, а някаква Есмералда дрънчи с дайрето горе, а долу върти кърпа. А аз си мислех, че Св.Георги спасява царската дъщеря! И скицирах, рисувах, преобличах го този герой, като светия, като рицар, като българско момче....Рисувах змии, змейове, плачещи царкини, скромни моми....
 Никое усилие, свързано със Знанието , не е напразно. Вече знам , че св.Георги има червен плащ, обърнат е надясно и убива змей. Свети  Димитър е обърнат наляво, има син плащ и убива човек. Дори според гърците - цар Калоян! А св.Тодор е със зелен плащ, и на Тодоровден съблича кожусите си и на бял кон отива при Господ да измоли лятото. И разни разновидности на тези легенди.  Търсих и при циганските сказания, но там връзката със св.Георги подчертава едно характерно,противно качество на етноса. По тази причина и заради непоносимост към културата им, засега нямам планове да рисувам циганки. поклон пред майсторлъка на ковача, често срещан цигански занаят, но съм с големи резерви.  Пенкоооо, Пенко, по какви неведоми пътища каруцата ти е стигнала до Сливен? Кога ли е била твоя, и на кого е била преди теб?



По кованите железа личи, че не е била евтина каруца, изпипван е и всеки детайл. Мерцедеса на каруците, както казва моя мъж. А мъжете нали разбират от коли!
  И е била за два коня. Опитах се да изуча частите на каруцата, но схемите не са много читави, а и аз не съм техничар, нужно е повече повтаряне.
 Много ми се искаше да зная нещо повече за нея, обичам вещите да ми говорят. Докато чистих паркетините за хола, все едно чувах стъпките по паркета, глъчката от децата, училищния звънец....Беше обсебващо, по-силно от мен.А с каруцата някак не се получава. Може и да съм си сложила подсъзнателно спирачка, заради циганския произход, знам ли.
 Дървесината е в окаяно състояние. Гъбите са я превзели, при шкурене се сипе като тебешир. Само спиците на колелетата са от здрав материал, но пък те зверски за издрани, нещо постоянно се е суркало по тях. Трудно ми е да си представя, че такава богаташка каруца е мъкнела клони.

 И ей така докато си търкам с шкурката, в почивките търся нещо вдъхновяващо каруцарско. Смущава ме шаренията, искам и в нея да има хармония. Не че няма и по-шарени. Открих сицилианските каручки-двуколки. Истински произведения на изкуството! С няколко батални исторически или битови сцени, изрисувани по тях. Има я и на св.Георги, без ореола, който убива змея и спасява царкинята.

Сицилианска каручка

Сцената със св.Георги


Мислех си, че пискюлът като на моята каруца си е цирков атрибут, но не е, просто принадлежи на друга култура.

 Все още е загадка за мен дали художникът е гледал цирков афиш с тореадора и Есмералдата, дали е изпълнявал нечие желание, или си е собствена инициатива.

 Това горе отлежа като чернова известно време, но днес има нещо ново и много интересно! Една приятелка от Варна предположи, че каруцата е Гагаузка. Хващам се здраво за тази версия и започваме да я нищим!


29 юни 2016 г.

За печатите на детството и за художествената самодейност



Знам, че винаги ще имам текома на портата.



Оранжевите тромпети висяха над портата на първата истинска градина, която помня от детството. Не че баба нямаше градина - имаше една китна леха, в която бучеше всяка пролет теменужки и мушката, само аления божур беше трайно насаден. А другата баба имаше кадифени тъмночервени и уханни рози. Но вълшебната градина беше тази с текомата на портата.
 Отпред извисяваха снага две стройни тополи, а аз никога не бях виждала толкова високи дървета. Още отвън чувах чирикането на лястовичките, които си бяха свили десетки гнезда под стрехата на къщата. Лястовичките правеха много мръсотия отдолу, но аз запомних вълшебството на звуците им, а не мръсотията. Даже нямаше да се сетя за нея, ако дядо често не отбелязваше тази подробност.

http://images.happy-at-home.com/2012/08/gnezdo.jpg


 В къщата живееше дядов братовчед. Рано беше загубил част от белия си дроб, заради което не можеше да работи като другите мъже на село, затова се беше отдал на хобито си да рисува. Помня тъмнината на ателието му и миризмата на боите. Помня и честото задъхване и свистенето в гласа му. Сядах в сенчестата беседка и прерисувах портретите от безбройните му скицници. А беседката беше сгушена между равните пътеки от подстригани чимшири, между които клюмаха бели лилиуми. Истинска формална градина! А в очите на едно дете, което е виждало в селските градини да се садят само зеленчуци, това беше Версай!



  Мислех си, че с този мой далечен чичо си приличаме. Той пишеше всички лозунги на селското училище, рисуваше плакатите за там и за читалището. Аз пишех всички пионерски поръчения и рисувах кориците им. Запазих ролята си на писар докато завърша, но за щастие в техникума имаше и други таланти, та си поделяхме задълженията. Естествено, нямаше как да не участвам в единствения художествен кръжок там - "Съвременен български плакат"! Шрифтове и петолъчки не можеха да ми се опрат!



 Най-мащабното ни произведение обаче беше декора за рецитала на художествената самодейност. Двете с Женя замъкнахме едни чаршафи и ги закачихме с щипки в нейния двор. Женя живееше на Богориди, така че нашата творба беше един своеобразен пърформанс, наблюдаван неволно от всички , решили да стигнат до Морското казино. А ако сте ходили в Бургас, знаете, че това бургазлии го правят няколко пъти на едно излизане, докато не остане несрещнат приятел.



 По-голямото вълнение обаче беше братовчедът на Женя, който беше адски готин и за голяма моя мъка си имаше гадже, при това сериозно. Но пък когато трябваше да си погледнем произведението отдалеч, се налагаше да се изкачваме на втория етаж и да го гледаме от малкото балконче, и тогава познайте кой тичаше с ентусиазъм горе-долу-горе-долу? Ами имаше шанс братовчедът да излезе да види защо трополим, затова бях аз, естествено.

 Да се рисува на такава площ без предварителна подготовка си е приключение, обаче по-интересното беше като започнахме с четките. Е - аз натискам с четката,и платното, дето си е защипано на простора като прост чаршаф, се залюлява назад и вместо черта имам точка. Затова пейзажа с балюстрите до казиното отпадна и минахме на варианта цапане с длани и плискане на разтворена във вода боя. От това чорапогащника ми сериозно пострада и аз се скрих на стълбището да го сваля. И, ООООО! По закона на Мърфи от там мина Братовчеда. Поне някак му привляках вниманието, няма да се оплаквам ;)



 И така рециталът "Аз и морето" мина с декор "нещо като морско дъно", стиховете на Петя Дубарова никой не чу, но пък за декора получихме награда за художествено изпълнение. Балюстри имаше, но от стиропор, други таланти ги бяха дялкали в квартирата, представям си хазяйката колко ги е благославяла за хвърчащите топченца "морска пяна".
 Предисторията на балюстрите също е интересна. Материалите ни уреди бащата на Ирина, от Домостроителния. Замъкнахме се цял отбор юнаци там, обаче се оказа, че стиропора е с размер на врати, барабар с касите. Освен това имаше и три метрови летви. Мислехме си, че сме щастливци, защото до Домостроителния е началната спирка на автобуса, затова летвите веднага бяха поставени в един дълъг Икарус. Да ама шофьора сигурно е имал нужда от летви, но не и от стиропор. Като тръгна и ни видя наредени на спирката с тия ми ти врати, даже не спря,  изчезна с летвите. После бащата на Ирина някак ги е замъкнал тия стиропори до квартирата на момчетата.
 Добре, че символът на Бургас - Моста, още не беше построен, иначе как щяхме да изнасяме железа, не знам.


20 май 2016 г.

Друго си е фотографът !

Изненада ме една приятелка, която освен градинарка е и прекрасен фотограф. Златни ръце, златно око! Колко сме въздишали по Дивата ѝ градина! Магично място, представено по най-талантливия начин!
 Нащрака едни чудни кадри, да се чуди човек моята градина ли е това? А как се оплакваше през цялото време, че е с портретния обектив и не може да снима! Леле, не ми се мисли ако си беше с правилния :)