Днес прочетох споделеното от една майка на дете с множество увреждания, и много ми се иска да споделя нещо, което тя е написала.
Забелязала съм, че когато хората са щастливи и имат всичко, стават
досадно придирчиви към детайлите, суетни и претенциозно изискващи към
съдбата си. Ако децата им са здрави, не са достатъчно умни; ако са умни -
не са достатъчно послушни, ако са послушни, не са талантливи в сферата,
в която се очаква от тях, ако са талантливи, не са достатъчно
талантливи....
Ако имат работа, тя не е достатъчно добре платена, ако е платена, не е
достатъчно интересна... Ако имат дом, то не е достатъчно голям, ако е
голям, не е достатъчно в центъра, ако е в центъра - не харесват
съседите...
И така в период. Никога не е достатъчно достатъчно.
Когато животът ни започне да дерейлира от нормалните курсове на
движение - независимо в коя линия - започваме да оценяваме НАИСТИНА
важното и другото спира да има значение. Спираме да сме дребнави и
жлъчни и започваме да помагаме на тези около нас - когато можем. Затова
твърде често явление е да видиш някой с проблем да помага на друг с
проблем. Защото проблемите са рестарт бутона, след
който нищо вече не ни изглежда, като даденост и сме готови да се
зарадваме на най-дребните нещa около себе си и да ги приемем, като
благословия. Защото нашите трудности ни правят смирени и чувствителни
към трудностите на другите.
от тук:
http://www.topexperta.com/page_209.html?fb_action_ids=10203315463421158&fb_action_types=og.likes
