24 юли 2014 г.

Сутрешна разходка

 Утрото ми започва с Караман. Той е вече на 10 месеца и няма нищо общо с кученцето което купихме, не само като големина, но и като изглед.

Караман сега:

И какво паленце беше:



 Караман е куче на синджир, затова не ме слуша много  много, освен че и породата му не позволява кой знае какво възпитание. Сутрините са неговия рай, отвържа ли го, тича като изтърван. Добър и уравновесен е той, но май не трябваше да го уча да не лае като е с мен. Съседите имат злобна овчарка и съвсем умишлено не си затварят добре вратата. Днес ръмжах, тропах и хвърлях камъчета, но ако утре това зъбещо  и лаещо псе ходи след нас, ще има камъни и яки ругатни. Караман беше готов да се защити и не показа страх, но пък не издаде и звук.
 Леле, ако беше старото куче Шаро, тая овчарка щеше да е разкъсана вече. Шаро затова си стоеше и на синджир, защото ми оголваше зъби само като повиша тон, и счупи един сап със зъби, когато ММ се опита да го превъзпитава.


 Обичам утрините с него. Започват малко като състезание по дърпане на въже, особено ако се появи котка. Караман си има маршрут и много държи да си го следва.
 Ходим си ние с Караман, и като навлизаме във свободната зона се появява онази съседска немска овчарка Рико. Рико е възпитан да се отзовава на командите на шефа си,независимо, че лае като разпран. Ама моя започва едно яко беззвучно дърпане. И докато го тегля ходейки заднешком, появява се някаква дупка и аз падам. Изпуснах за миг повода, и от страх да не гледам битки, първата ми работа вместо да се изправя е да хвана повода. Караман естествено продължава да се тегли, а аз, просната на земята тегля в другата посока и не смея да се изправя, за да не ме повлече докато ставам. Голям цирк.
  Щом кривнем от пътя, идва Свободата. Колко е лесно да се върви без повод! И Караман мисли така, сигурна съм!
 И започва играта - имам пръчка, ама няма да ти я дам.


 Голямо търчане е, но поне съм спокойна, че ще се върне при мен да ме дразни с пръчката. Ако я зареже по пътя, идвайки скача и ме захапва леко за ръката, да се сещам бързо да търся нова. Леко, леко, ама боли. Другият му номер е да ме блъсне с лапи в корема. Голяма игра, няма що.Като го чуя да препуска и съм в позиция да се отбранявам.

 Денят ми започва в розово. И синьо. И малко жълто. Няма такава красота! Колкото и да се мъчих, не мога да я предам с фотоапарата. 




Имаше и няколко забележителни цикламени екземпляра, които са в участъка с дърпането и не мога да ги снимам. Не ми върви някак да тръгна по полето сама, а желаещи няма. Жалко.



16 юли 2014 г.

Първите прозорци

 Отдавна не съм писала как върви строежа на къщата. Който е строил със собствени сили или поне е вложил много физически и умствени усилия в къщата си от началото до края, знае как мерака угасва все повече и повече с времето. Може би до момента, в който се помъкнат гардеробите и леглата.
 Една приятелка е причината да кача някоя снимка, макар че на нея й е интересно да види и тези, които на почти всички останали им е крайно безинтересно да разглеждат. То и на мен ми е безинтересно, независимо, че съм съпреживяла всяка крачка от проектирането до коването.
 Тук системата на строителство и етапите му са А Ла ММ (Моят Мъж) , затова нищо стандартно и по правилата няма да видите, и Моля Не Правете Това в Къщи! Тук мисълта тече с няколко месеца напред и  какво ще излезе накрая дори и аз не винаги зная.


 От него би излязъл идеален реставратор, ръководител на ремонтни строителни дейности и всичко, което трябва да се обнови, донади, поправи и т.н., много е креативен. Но понякога от прибързване си създава много гимнастика за ума.
  Да се похваля аз вече с отворите на прозорците, които вече правят нашия строеж да прилича на къща. Моят съвет да си пусне едно канапче да поведе горното ниво на прозорците естествено беше пренебрегнат, ако не от мързел, то напук. Затова втория прозорец се разминава леко с първия, което не е фатално, защото са на различни фасади. Обаче пък третия прозорец се размина много, точно заради горното ниво. И ММ си го направи втори път с един ден дялкане.
  Ето и причината да отворим северен прозорец, което не влизаше в сметките - виждам тепетата! Е, Альоша ми го скрива почти черешата на комшиите, но зимата ще го виждам.

Между двата най-високи клона на черешата в дясно е Альоша, видяхте ли го?

  Ето я и гледката на изток. Тук ще виждам изгрева.Жалкото е, че някой ден тези изоставени ябълкови масиви ще изчезнат, и на тяхно място ще изникнат къщи или фабрики. А по шосето ще фучат автомобили. Надявам се държавната машина да си върви както досега, не ми пречи черния път и прахоляка, стига да имам дълги години още тази гледка:



  Албицията ухае невероятно. Прогнозирам след 5-6 години вече да не мога да я виждам по този начин, но пък уханието да се засили.

Ето и как изглежда вътре една дървена къща, да се ходи тук се иска известна доза смелост и непукизъм. Дозата е голяма. Снимките са от онези, безинтересните.




Котето Гошко е винаги до мен. И този път, разбира се. Наслаждава се на гледките от новоизрязаните прозорци.






15 юли 2014 г.

Юнски нощи, Паунски дни



Нощите на юли са най-хубавите. Те започват след девет вечерта и до среднощ нищо не може да ме накара да съм вътре в стаята. Басейнът е върху паважа, котките са спукали борда му, но как изглежда не играе никаква роля за това с какъв кеф се ползва. На перголата гледам телевизия на киноекран, тази година сме с оригиналното платно (предното беше обикновен винил) и усещането е точно като на кино.
 Аз пък съм много горда от себе си, защото в девет вечерта без светкавица направих фотосесия на градината, и цели две снимки стават за показване - горната и долната !

  Прасковата ще счупи клони от плод, а ние от радост, че за първи път имаме такъв урожай, нищо не съборихме. Сега ще си ядем мини прасковки. Дори започнахме, и размера определено не ми пречи. А пред нея е втората вълна цъфтеж на английските рози - Бенджамин Бритън и  Brother Cadfael
  Бенджамин Бритън вече почти е минала към любимите ми рози - стегната и обилно цъфтяща. И с божурест цвят, имам слабост към тази форма на цвета. А Брата ухае невероятно!
    Толкова с нощните ми снимки.
 Сега да покажа любимото място за ухажване на Паунчо. Сигурно му е любимо, защото има място да разпери опашката и да се врътне няколко пъти. Вече има две счупени пера, това не е птица за малки градини и тесни волиери.

 







   Онзи ден видях и чернокрил паун. Без да ми се обижда наш Пуньо, но чернокрилия е по-красив. И перата му са по-впечатляващи. Паунката му беше отделена с пет паунчета. А нашата като си снесе яйцата, те или падат отвисокото, или си ги ядат, но досега сме видели само едно счупено. Не снасят постоянно като кокошките. Пауните са много шумни птици. През юни нощем трудно се спеше от виковете им. Нещо като да ти мяучи разгонен котарак под прозореца. Знам, защото ми мяучи. Бяла Маца се е разгонила и този път не се справихме с опазването, наш Писан я оправя два дни. Още един рошльо и един рижко воайорстваха, може и те да са се разписали. Надявам се поне лесно да ги раздадем, все пак майката е чистокръвна персийка, а вероятния баща е дългокосмест красавец.


 Венецът от цветовете на тревите все още изглежда добре, от време на време му добавям по някое перо, най-често фазанско. Най-добре обаче изглежда с рози.


Лятото е времето на мушкатата, сакъзи, муловки , гераниуми - все техни имена. Много хора ги пренебрегват заради "селския" им вид, свързвайки ги със саксиите по прозорците на селските къщи, но това цвете е властелинът на лятото, то цвят, цвят, в цветове, във форми.....Жалко, че мястото ми не е достатъчно. Дори си мисля, че мога да си имам една вечнозелена градина, в която от април до ноември да цъфтят мушката Е, няма да се задоволя само с това, но всъщност е достатъчно. Някой ден непременно трябва да им направя фотосесия.



  Започна и втората вълна розен цъфтеж. Градината се напъстри отново. От катерачите обилно цъфти само Айсберга ми, Компасион се отчита прекрасно тази година, Еден - прилично.







1 юли 2014 г.

Последен юнски ден.


     Все си мислех, че червената ми монарда е оцеляла, но уви. Затова пък розовите са разкошни, лилавите също.


    Царството на тревите. Всяка година - все по-големи. Само пони тайл (стипа тенуисима) сякаш е намаляла. Намерила съм още едно местенце за нея, но ще трябва доста да почакам докато стане добра туфа.



   Орязала съм жестоко черния бъз Бляк лейс. Идва ми голям за това място. А колко е красив като дърво, ах, колко е красив! Започвам да се оглеждам за място някъде край оградата, огряно и открито за погледа.


  Пуньо е тръгнал да си хапне доматки. Само да не се срещне с Караман.


 Жълт красавец съм си имала. Нещо бавно се размножава.




Най-цветното кътче. Вече нямам търпение да дойде редът и на това езеро, по-точно водопада. Ще има и разни кичорийки, като цветен дим, лампички под водата, над водата....Всичко е подготвено.