Торта Медовик - не е рецепта!

 

 

Моята по-силна половинка от години я бленува тази торта. Някога, някъде ял, и мнооого му харесала. Аз не съм от кулинарките, ако мога да не готвя - най-добре. Обаче с мъж чревоугодник съм усъвършенствала няколкото ястия, които въртя. Много съм добра! Рецепти от мен никой да не чака, както казва дъщеря ми (която от време на време прави опити да измъкне рецепта - Мамооо, как го правиш това? ) - мога да издам книга "На око и на вкус" !

И като прочеееттоооох - ПЕТ блата, и край - не я пипам! 🤨

Най-големия ми подвиг са четирите от белтък и орехи на торта Гараш. Толкоз. Това обаче защото обожавам Гараш, а Медовик даже не съм яла.

Само че в последно време ни се усладиха пелмените, а тях ги продават в Берьозка - където има и блатове за Медовик. Но там моя мъж ходи сам, и не му е дошло и на ум, че щом има блатовете, трябва да ги има и останалите съставки.

И се зачетох за крем. Четох, четох, поне 15 рецепти прочетох, и те никак не си приличаха! А блатовете отлежаваха в шкафа вече, обаче ходене до Берьозка не се очертаваше. Вече и срок ми поставиха - ще ядем тортата в събота. Няма да изпадам в подробности защо в събота, ама да знаете, че у дома хубавата вкусна храна се планира отдалече! 😂

Остана кварталния магазин. Там за Коледа взеха че заредиха маскарпоне. Викам си - ще поровя рафта, току виж са надминали себе си и са докарали и кондензирано мляко. То ясно, че варена сгущенка няма как да има....В краен с лучай заквасена и сладкарска сметана и готово.

 А да знаете колко лесна ми се стори рецептата! Бъркаш, смесваш и мажеш!

На щанда естествено нямаше никаква сгущенка, да не говорим за варена. Само маскарпонето се мъдреше, дори подозирам, че освен мен, само един още е купил някъде около Коледа. А сладкарската сметана - няколко марки, но пък все вегански.  И аз, като не съм гуру в сладкарското изкуство, и до сега не мога да схвана с какво сметаната, кръстена Готварска, е различна от тази, кръстена Сладкарска, освен по захарта. Имам някакви си съмнения за нея, ама си казвам - като ще е гарга, да е рошава, никакво веганство! Взех аз на Мегле готварската, обръщам - бре късмет! Без очила мога да прочета съдържанието. някакви си млечни нещица, царевично нишесте, емулгатори.... А такааа! Аз пък да взема да си помисля, че от каймака я правят.

Обръщам нашенската - от краве мляко. Браво! Това ми трябва! Даже две награбих, да станат общо половин кило, торта ще правя аз, ехееейй!!! И две заквасени. 

Прибирам се - ей сега, казвам си, ще ги разбия и съм готова. Започвам с готварската - мда, тя затова не е сладкарска, никакъв сняг няма намерение да става. Обаче бях забъркала заквасените със захар.... Ами ще добавям, може да сгъсти. Защото пък сладкарската веганска разбие ли се, сложиш ли заквасена, веднага става много хубава гъста маса.

Слагам и двете заквасени - тц, нищо не се сгъсти. Обаче пък се получи едно солидно количество...

Да, ама вечерята мен чака. И аз, нали съм прочела 15 рецепти, реших - ще правя компилация. Вадя едно голямо масло. По рецепта пише 200г, аз обаче за какво ще ги прибирам сега някакви 50г? С тях и без тях. Я да ги бухна и тях към крема. Речено сторено. Оставям ги да омекват, през това време слагам маса, разсипвам и сядам. Обаче нали все някой нещо е забравил, аз, като стана, взема че заходя покрай маслото, и с миксера - брррр. Пробно само. Моето пробно направо щеше последно да стане, защото я опитайте да разбивате с миксер полуомекнало масло. Значи - като не е омекнало, се разхвърчава навсякъде в купата. Добре, че предвидих дълбока! Обаче това полуобекналото се намотава само на бъркалките и те издават един измъчен РРрръъъмммм, рррръъъммм. Спрях. Стоически ще издържа. Ще чакам да омекне. Иначе - отиде ми миксера! А той ми е подарък от сватбата! И е здрав! И не защото не го използвам!

Тука отварям скоба, да се оплача как ми изгоря пасатора от сватбата. Него си го купих там с някакви пари - "купете си каквото ви трябва" , и на нас ни потрябва пасатор от ТСМ, не зная съществува ли това нещо още. Та това е един магазин, в който има върнати от клиентите немски стоки, или такива с някакви дефекти по външния вид, или с повредена опаковка и т.н. Чуден пасатор се оказа, докато един ден нещо вътре се стопи и повече не ставаше да си правя майонеза с него. И си купих един евтин, в крайна сметка за едната майонеза и консервирани домати ми трябва. Да, но кой да знае, че този, евтиния, бил и пет пъти по-слаб. защо бе, хора, правят изобщо такива уреди??? За каква икономия на ток ще става въпрос, като аз пет пъти по-дълго ще трябва да разбивам, и понеже не съм от търпеливите, при първа възможност ще си взема мощен, и този ще отлежава за зор заман, или ще увеличи пластмасовия боклук на планетата.

Та такааа, за маслото ставаше дума. Аз, сигурно, пак не изчаках достатъчно, защото маслото не се разбиваше според представите ми, и му долях от голямата купа със сметаните. И като се разхвърча това нещооо!!!! И никакви изгледи нямаше да се получи някаква гладка емулсия, и как да стане, като сметаните ми са студени. Хайде, пресипвай в една кана специално за разбиване на хвърчащи неща.

Бих, доливах, бих, доливах - стана с една идея по-гъсто. Даже не долях всичко.  Пак греда. И сега? То аз мога и на попара да си го надробя, обаче как да скърша мечтите на милото и въжделенията му по медената торта, връщаща му някакви прекрасни спомени, теглеща го към щастливото в миналото, носеща сладкия вкус на носталгията? Ах....

Еврика! Имах отпреди няколко дни остатък от цеденото мляко, бях го цедила 24ч и беше мнооого гъсто. Викам си - сега ако не стане, вече ще дробя попара. И ще гледам сърдити физиономии. Няма да е лесно, хич. То е като да обещаеш играчка на дете, и да му купиш китайско менте, което си е направо счупено.

Е да, но стана! Не чак толкова гъсто, но можеше да се маже. Обаче все пак течно. 

Извадих ринга, за да огранича някак теченето, ако се налага. Да, но той със сантиметър по-широк. Хм. Сложих го все пак. Намазах, наредих. И тъъъкмо да я прибирам, силната половинка се обажда като черна станция :

 - И отстрани я намажи! И отстрани са намазани! 

А бе, човек, сложих ринг вече!

 - Не, намажи я!

Отворих ринга, кремът така и така се беше стекъл, размазах го, затворих от трети опит, и тръгнах пак да прибирам. И чувам пак черната станция:

 - Сложи й капак!

Този път вече зяпнах. Обърнах се, гледах две секунди неразбиращо и питах - Ко?

- Сложи й капак, слага се капак за да не се изпари крема и да попие, виж, прочети малко рецепти как се прави торта Медовик!

И това казано с такава увереност, че за секунда се усъмних, че точно след 15-те прочетени,в шеснайстата е пишело за капака....

Това вече ме доведе до истеричен смях, така се хилих, че за всеки случай оставих тортата на плота.  Ох, добре, той е инж.технолог, щом казва... Аз измислих нова рецепта, той нова технология. Турих и един капак и я прибрах. Зер, ако не стане тортата както си я представя технолога, поне няма да се изпари! Което не зная дали не е по-хубавото.

Послеслов. Ядох торта. Не ми хареса (достатъчно). Ами това е 😂

Вътрешно дворче

Аз побързах да покажа ваната, а какво направихме преди нея забравих.
Всичко започна от това, че още спя в бараката отпреди строежа, и когато сутрин отворех очи, виждах една голяма бяла стена. Ето тази.

 Клонът от бреза не е там просто така, а по Коледа и Великден се опитвах да създам там цветно настроение.  Но това е за общо месец, а останалите единадесет си е просто бяла стена. И както става ясно от първата снимка, реших, че ще е най-близко до стила да я изрисувам с типичните за Старинен Пловдив колони.

 Вдъхновението - външната част на ресторант Алафрангите:

    Това беше едно мнооого дъъълго мислене. От страх, че няма да се получи. Работата е повече занатчийска, но нямам опит никакъв.
Реших да мина максимално евтино с боите - фасаген и оцветител за латекс. Трябваше да купя само оцветителя. Кой да знае, че този оцветител не е устойчив на УВ лъчи и избледнява. С акрилна боя и фасаген щеше пак да е достатъчно евтино, дори и само с акрилна боя. Обаче аз бях решила, че ще ми трябват кофи.

С колоните не беше трудно.

За цокъла шаблона направих сама, прерисувах една картинка.

В крайна сметка се получи това. Много съм доволна.

   По-късно в ретро колекциите на моя съпруг се появи и тази табела. Не е нашата улица, но пък  няма по-подходящо от цветно име.

До тук добре, сутрин ми беше драго да погледна през прозореца. Обаче гледайки от кухнята (онази стъклена врата и прозореца) , гледката беше много зле. Барачката беше временна, но стана постоянна. 

Дори се лиших от един ред шкафове, за да има врата към нея. Тази врата също си има интересна история. Пак имаше едно дъъълго мислене за цвета. Общо взето дневната част изглежда сумрачна, заради тъмните цветове. Затова кухнята исках да е светла. Но влизайки в хола, първото, което се вижда, е въпросната врата. Затова реших да е в цвят, който да хармонира с останалото. А в това останалото единствения цвят, който е от "моята" палитра, е бял. Бялото щеше да е много скучно, затова реших да е светлозелен, като осветените листа в аквариумите.

 Отидох до склада , където оцветяват бои, но точно това зелено щели да го имат след три часа. Върнах се доволна, че най-сетне съм отхвърлила тая тежка дълга мисъл, и моят мъж като видя какво искам, ме погледна ужасено. И аз се разколебах. И се ядосах, защото загубих много дни в мислене.

 Затова реших, че цветът ще е единствено и само моят най-любим петролено син и морско синьозелен, или както и да му се вика на този цвят, аз си му казвам "МОЯТ".

  

 Боядисахме, сложихме я, и двамата дълго и мълчаливо я гледахме. Стоеше абсурдно!

  Имам снимка, естествено, тогава реших, че такава грешка трябва да се увековечи.

 И аз реших да добавям, докато ми хареса. Добавих полица. Добавихме картини. И кантар. И ютия. Като окачихме полилея и наредих това-онова, нещата си дойдоха на мястото.

 За кухнята май трябва да пиша отделно. 

Та така, като застана пред прозореца, и виждам онази нарисувана стена. Чудно. И онази небоядисаната. Ужасно.

Площадката на дворчето беше наредена много отдавна. Мъжете нахвърляха камъните, с обещанието, че ще циментират след някой ден. Само дето минаха повече от седемстотин. Камъните ги пренаредих сама, защото не ми харесваха. Няколко пъти плевих фугите, завъдих едни декоративни треви, които някак се бяха насяли в пясъка, и веднъж  си навехнах крака , като хлътнах в по-широка фуга. Даже гъби брах. Първата година не посмях, но втората питах, снимах, показвах, и се решихме точно на Нова година. Само ние с мъжа ми ядохме, и то защото имахме гости, които да ни спасяват и да гледат децата, ако нещата са зле. Не бе, кладница е!

Хубаво, циментирахме ги. Но ако досега мръсотията не ми правеше впечатление, заради небрежния вид на полянка, сега като пуснахме пауните, те незнайно защо си избраха мястото да киснат по цял ден. И всичко в куришки. 

Междувременно се появи и една старинна врата, която купихме за 50лв. И я купихме не защото ни трябва, а защото евентуално решетките ще станат за входната врата. Да, но не станаха, големи бяха. Вратата постоя половин година в гаража, и накрая взехме решение да затвори входа за навеса - там държим дървата и какво ли не още.  Последно - слагаме врата, и някакви прегради за пауните. Едната преграда стана ВАНАТА. Другата тази. Сглобих я от отрязани клони на леска , с канап. Върши работа.

Дойде ред на вратата. Изобщо не беше лека като ВХОДНАТА, и доста се притесних да не счупя плочите докато я въртя и обръщам. Първо реших да мина само с миене. Само че тя е стояла на централна софийска улица, и саждите не можеха да се измият. После реших, че ще стане  директно с боя. Така боядисах една стара врата за морския апартамент, но тя е била вътрешна, и боята беше здрава. 

(това ме подсеща, че трябва да направя отделна публикация за вратите)

А тази беше подкожушена, и реших, че ще я сваля с пистолета с горещ въздух.

Обаче тя се оказа много по-зле, отклкото очаквах. И грабнахме рендето и лентовия шлайф. Където не ставаше - на ръка. Милото добави някои нови части, които тотално липсваха.

 И започна пак Голямото умуване какъв ще е цветът? Най-лесно беше стената да е бяла, а вратата синя. Но е много предвидимо и скучно. Така и така вратата не отговаря на стила, реших да забия в съвсем друга посока, и да се върна на идеята за средиземноморието. Жълта или прасковена стена.

 Това умувах за къщата първоначално - с традиционен или средиземноморски вид да е. Българското надделя. Обаче това дворче си го виждам само аз от кухнята, и някой заблуден гостенин, който не знае от коя врата да ме пресрещне. Затова ми е все тая, просто исках да ми е шаренко и хубавко като погледна.

 Бях решила почти твърдо, че вратата няма как да е друга, освен синя. А стената щях да я мисля после, пък каквото измисля. Обаче толкова, ама толкова исках червена врата! И на това червено каква стена? Каква? Измислих го. Ами тъмносиня, как каква!

Реалният цвят е предпоследното възможно тъмно синьо от каталога с лентичките.Би трябвало да е това, 5003. :

Червеното не улучих от първия път, защото на слънце изглеждаше друго, и купувах второ. По каталог е това, номер 3003 :

 Решетките бяха изтъркани (с машинки), грундирани и боядисани с полиуретанова боя. Купих я за външната маса, защото е възможно най-трайната. Но се оказа, че не може да се нанася върху акрилна боя. Акрилната беше на повече от пет години, и аз в крайна сметка ударих една ръка, но доста по-късно. А като боядисах решетките, гледах да я оползотворя някак, че така и така е доста скъпа. Тя и много икономична се оказа, и почти не се забелязва, че съм боядисвала.

Крайния резултат веднага след монтажа :)

 

Градинска вана

Да, да, няма грешка. Имам си вана. Идеята дойде от една приятелка. Виртуална приятелка. От тези, които оставят по-трайни дири в живота от някои реални.Не дири, ами цели вани. Идеята дойде от нея. И от моето нежелание да мия басейнчето с надувен борд. Ами трудно е. А се ползва само за разхлаждане в горещите дни. А на ваната можеш поне един бързовар да пъхнеш, дори и зимата. Дори си представих моят мъж, след като бос в снега е обиколил всички иглолистни (а те са много) , да ги почисти, се провиква - Приготви ли ми ванатааа??? И се джуфка вътре, а аз притичвам  с една чаша греяно вино за него. Или пък като замръзне езерото, да начупим лед във ваната, и там да изстудяваме бири, за двадесет човека примерно.

Аз вече имам такава публикация - поискай, и ще ти се даде. Чиста истина. Не винаги е както си го пожелал, но този път беше. Само седмица-две, след като ми  хрумна, че искам вана, заразпитвах аз кума, къде с какво се занимава. А той реновирал дограма, на една супер модерна за времето си къща. Със звънци и стая за прислугата. Собствениците я построили през 1937г, но след Девети септември се наложило да напуснат България и я продали. Не зная кога точно, но съдейки по това колко са запазени камината, ключовете и контактите, няма да са живели дълго в нея. И купувачът сигурно не е живял вътре много. Защото тази вана , дето я бяха изнесли за вторични суровини, си беше със съвсем приличен емайл, предвид годините си. Осемдесет. Другата вероятност е новия собственик да не се е къпал Ха ха.

Спазарихме я за 10лв повече, отколкото я искал циганина, и стана наша.

 Отвън не беше трудно. Ръждата беше малко, и я лъснах бързо с една машинка, с която бръмчат мъжете в гаража и правят от ръждивите бараки коли-мечти, ама ретро.
 Не е лесно, само две-три минути, и ръцете започват да треперят, на два пъти я изпусках тази машинка, тя продължава да се върти, подскача по плочите, а аз не знам как да я хвана да не излъска мен. Без почивки не се мина. А това е по-малката машинка!

Отвън е синя, точно като стената, защото ми остана от този фасаген. За грунд послужи една стара боя, която имах, специално за нанасяне директно върху ръжда.
 За стената ще пиша друг път, и там си беше голямо умуване. За стената с хубавата врата.
П.С. Писах. ТУК

Мислех как да я вържа някак с останалата шарения, то е ясно, че отдавна загубих връзка с единния стил, ама поне мааалко да има. Затова е със същия шаблон, който правих за стените, но реших да е цветен. Дойде малко голям, но ако не ви кажа, едва ли ще ви мине през ум кое не съм му харесала. За рисуването по стените съм писала ТУК

 Купих емайл. Пише - изшкурете. И ми сложили в комплекта шкурка колкото кибрит. Добре де, колкото четири кибрита. Шейсети номер. Обаче този емайл е от 37-а година, то и шкурките тогава може да са били други, ама той не мръдна! Купих си шкурка всякаква, търках, търках, колкото да махна леко ръждата.
После пише - оберете с прахосмукачка, да няма и прашинка! Ама как, разбира се, то навън прашинка не прехвърча!
Пише - сухо на пипане най-малко след...не помня много, но беше достатъчно, за да прехвръкне не само прашинка, ами да се напълни ваната с какво ли не. Стана ми ясно, че гладка вана няма да имам, но поне да е бяла!
Гледах някакво видео, как много професионално изглеждаше емайл, нанесен с някаква шпатула. Да, ама моята гумена шпатула, която жертвах, нито беше достатъчно гладка, нито пък емайла щеше да ми стигне за толкова гладка вана. Викам си, давай, Марче, и без това ще има безброй апликации на листа и боклуци, голяма работа като стане като настръхнала.

Естествено, по закона на Мърфи, в безветрен Пловдив, още повече на място , затворено от три страни, за миг се изви такава вихрушка, че напълни ваната с боклук точно като я завърших. Пет минути чистене, дълбока въздишка, и гореща молитва да не духа повече, сложиха завършек на работата.

 Ами наместихме я, остана този, който ще се кисне и зиме вътре, да й сложи гумено уплътнение на сифона, че така пропуска. Има си тапа, И да я върже към обратната вода, съвсем близо и на лесно е. Само че той нищо не направи, въпреки, че първоначално имаше грандиозната идея да й докара вода от бойлера. Обаче колкото са по-грандиозни идеите, толкова по-малка е вероятността да бъдат изпълнени, така че и тази за слънчевите панели на покрива я пропуснах да мине покрай ушите ми. Само гумичка ми трябва, и гофре някакво към канала. Обеща да я сложи, ама друг път.  Във всеки случай, като стане, непременно ще снимам. Даже и бързовар за десет лева ще купя, да снимам и пАрата. А ако има и сняг, програмата ще е изпълнена на хиляда процента!

Пеещата каруца

Така съм зарязала блога, че ме е срам от себе си. Каруцата е нарисувана отдавна. Само със задната част ударих на камък, не искам да рисувам Кармен, нито Свети Георги. Затова и още нищо няма там.

 Както обикновено, предстартовата треска ме тресе яко, и от страх да не се издъня, реших да мина с най-евтините боички. От днешна гледна точка го отчитам като грешка, не заради качеството, а заради цветовете. Цветовете по избор струват скъпо. Затова пък каручката се получи точно Гагаузка -. пъстра и ярка. Нашенските български са с по-тъмни и убити цветове. Но нали реставрирам , все пак.

Първо се заех с кованото желязо. Не съм виждала по-богато,по-детайлно и красиво желязо по каруца до момента. Изшкурено и минато с преобразовател Вюрт, и отгоре с лак за метал.
Оригинално и металните части бяха боядисани и нашарени, но аз толкова шарения не можах да понеса, и ги оставих такива, с леко загатнати шарки тук-там.
Дървената част се оказа много гъбясала и крехка, чак ми е трудно да повярвам, че придоби такъв приличен вид. Намазана с грунд на Sokrates, каквито са и боите. Акрилни полумат.

  И докато при колелетата беше невъзможно да видя как са изглеждали преди, многото снимки на горната част ми бяха достатъчни, за да възстановя предишния вид на каруцата. С изключение на надписа за собственика. Добре се получи, дори и на снимките с телефон.

 

 Кътчето просто грейна!

 

  Каручката е на сянка и сухо. Независимо, че все пак си е навън, вече повече от две години боичките не са се повредили. Не беше така при една старинна количка, с която са пренасяли тор. Нарисувах я веднага след каруцата, бързо и с голяма лекота. И с огромно удоволствие. Тя прекара повече от година съвсем на открито, някъде по дъното водата не се е оттичала добре, дървото се е овлажнило и боята беше започнала ад се лющи там. Дървото не само се беше овлажнило, но и на места загнило, заради което се счупи дръжката. Затова в момента си почива до голямата си сестра. Но пък ми останаха прекрасни снимки!

 

Пеещата каруца - ще рисувам.

"Третия път, когато Сали Яшар се подпря на чука и се замисли, той сякаш като насън видя хиляди и хиляди каруци, които се връщат, които пеят по пътищата, а от ниските къщурки, над които се носи вечерен дим и прах, излизат жени с деца на ръце, други по-големи деца тичат наоколо им и всички вървят срещу каруците, за да ги посрещнат...
Никога Сали Яшар не беше изпитвал такова вълнение и такава радост. "Аллах! - пошепна той и се улови за челото. - Аз съм бил сляп, аз съм бил глупав! Каква чешма и какви мостове искам да правя? Себап! Има ли по-голям себап от тоя, който правя? Каруци трябва да правя аз, каруци!"
                                                            Песента на колелетата, Йордан Йовков 

Уверена, като Сали Яшар, че няма по-велико нещо от любовта между хората, реших, че е дошъл момента да вдъхна нов живот на притихналата песен в двора ми. Знам, че никога няма да я чуя как пее, нито ще мога да възвърна предишния блясък на дисковете, създаващи тая чудна песен. Но за тоя момент се готвя от години, и реших, че е време.
 Не зная споменавала ли съм, че моята половинка е страстен колекционер. Ровенето из аукционите доведе и каруцата у дома. В началото тя си стоеше кротко в аукциона цели две години, а желанието да я има растеше от ден на ден. Може би щеше да е наша и по-рано, но за нея нямаше място. Ние още нямахме двор, или той беше просто една поляна, вече не си спомням.
    И един ден бус спря в един чужд двор, и от буса излезе Каруцата. Има-няма 8-9 години оттогава.

 Боите бяха избледнели, шарките заличени, но кованите детайли изумяваха с извивките и формите. И до момента не съм виждала никъде такава изработка! Бях много ентусиазирана веднага да грабна четката, но разни обстоятелства попречиха, и по-добре.
  Когато наредих паветата, под специално създадения за нея навес влезе каручката. После до нея някак от самосебе си дойде и лятната кухня, и къта, който ни събира лете.

       И като си я погледах, погледах, ме достраша да я започна. По нея имаше линии толкова прави, толкова точни, че моята неувереност ме отказа. Майсторът не само е въртял изкусно чука, но и ръката му не е трепвала, докато рисува.

 И така, през четирите години в които е на това място, през повечето време каруцата си беше натоварена като каруца, поемаше всичко, което временно трябваше да се постави някъде. Лятото се разтоварваше, и после пак същото. Но след като миналата година направих своето кътче, като в Стария град, събрах смелост за работа с боите. И щом настъпи време за разтоварването, някъде преди Великден, аз се въоръжих с паус, хартия и моливи и шкурка, и реших да започвам.

  Започването беше, че опитах да прекопирам каквото е останало на задната ритла - някакъв конник, някаква мома, която танцува до чешмата. Снимката горе е отпреди 10г. Сега положението беше плачевно - само ръжда. Беше голямо ровене и четене, но в крайна сметка не разбрах каква е традицията за рисуването на подобни сцени на ритлата, а и сцените бяха най-разнообразни. Търкането разкри мистерията, пласт по пласт. Малко късно се усетих, вече бях видяла сметката на главата на коня.

    Вижда ли се? Младежът е с панталон на тореадор, конят му има пискюл като в цирка, а някаква Есмералда дрънчи с дайрето горе, а долу върти кърпа. А аз си мислех, че Св.Георги спасява царската дъщеря! И скицирах, рисувах, преобличах го този герой, като светия, като рицар, като българско момче....Рисувах змии, змейове, плачещи царкини, скромни моми....
 Никое усилие, свързано със Знанието , не е напразно. Вече знам , че св.Георги има червен плащ, обърнат е надясно и убива змей. Свети  Димитър е обърнат наляво, има син плащ и убива човек. Дори според гърците - цар Калоян! А св.Тодор е със зелен плащ, и на Тодоровден съблича кожусите си и на бял кон отива при Господ да измоли лятото. И разни разновидности на тези легенди.  Търсих и при циганските сказания, но там връзката със св.Георги подчертава едно характерно,противно качество на етноса. По тази причина и заради непоносимост към културата им, засега нямам планове да рисувам циганки. поклон пред майсторлъка на ковача, често срещан цигански занаят, но съм с големи резерви.  Пенкоооо, Пенко, по какви неведоми пътища каруцата ти е стигнала до Сливен? Кога ли е била твоя, и на кого е била преди теб?

По кованите железа личи, че не е била евтина каруца, изпипван е и всеки детайл. Мерцедеса на каруците, както казва моя мъж. А мъжете нали разбират от коли!
  И е била за два коня. Опитах се да изуча частите на каруцата, но схемите не са много читави, а и аз не съм техничар, нужно е повече повтаряне.
 Много ми се искаше да зная нещо повече за нея, обичам вещите да ми говорят. Докато чистих паркетините за хола, все едно чувах стъпките по паркета, глъчката от децата, училищния звънец....Беше обсебващо, по-силно от мен.А с каруцата някак не се получава. Може и да съм си сложила подсъзнателно спирачка, заради циганския произход, знам ли.
 Дървесината е в окаяно състояние. Гъбите са я превзели, при шкурене се сипе като тебешир. Само спиците на колелетата са от здрав материал, но пък те зверски за издрани, нещо постоянно се е суркало по тях. Трудно ми е да си представя, че такава богаташка каруца е мъкнела клони.

 И ей така докато си търкам с шкурката, в почивките търся нещо вдъхновяващо каруцарско. Смущава ме шаренията, искам и в нея да има хармония. Не че няма и по-шарени. Открих сицилианските каручки-двуколки. Истински произведения на изкуството! С няколко батални исторически или битови сцени, изрисувани по тях. Има я и на св.Георги, без ореола, който убива змея и спасява царкинята.

Сицилианска каручка

Сцената със св.Георги

Мислех си, че пискюлът като на моята каруца си е цирков атрибут, но не е, просто принадлежи на друга култура.

 Все още е загадка за мен дали художникът е гледал цирков афиш с тореадора и Есмералдата, дали е изпълнявал нечие желание, или си е собствена инициатива.

 Това горе отлежа като чернова известно време, но днес има нещо ново и много интересно! Една приятелка от Варна предположи, че каруцата е Гагаузка. Хващам се здраво за тази версия и започваме да я нищим! 

Продължението, заедно с резултата - ЦЪК