19 август 2014 г.

Мушкато

      Най-цъфтящото цвете! Радва ме във всякакви цветове. Нямам много, нямам място зимата.

 Пренебрегвани цветя, заради връзката със селото. На мен пък ми харесва да съм селянка. Прекрасен спомен, наситен с мирис на пръст, сено, огън, питките на баба, прясно издоено козе мляко, безкрайни поляни, дебели сенки, манатарки, игри навън от сутрин до мрак.
 Първата любов, първата целувка. Първата цигара (не пуша). Учех се да свиря с пръсти, да псувам като каруцар. Учех се и да копая, да калесвам дръвчета, да правя компоти. Обирах с парче дебела кора от селски хляб тавата от лютеницата. Слушах славея. Слушах петела и лая на кучетата нощем. Гонех светулки. Мечтаех.
   Ех, да можеха мушкатата да ми върнат малко от това......Поне да мечтая, че съм се отучила....







12 август 2014 г.

Леност...

  Направо да го нарека мързел. Не че съм се отпуснала, напротив, работа имам за няколко денонощия да ги събера в едно, че да стигне времето. Но точно за блога ужасно ме мързи да свърша нещо.
 Дъждовното начало на лятото помогна на всичко да избуи, и щом дойде жегата и сушата, имаше такива китки, които не издържаха изпита и се споминаха. Поливаме си, редовно, но има местенца, до които поливната не успява да стигне заради многото листна маса.
   Къщата е изцедила всички силички на Милото и на него не му се занимава да сложи някой и друг разпръсквач и клапан, един вид на естествен подбор сме го оставили.
  Все още се намира някой да попита - Как се оправяш? Ами не се оправям и е очевидно. Е, може би не чак толкова щом още питат.
  Времето на летните люляци е. Тази година закъсняха, сравнено с миналата. Белият беше пръв, но е на прецъфтяване преди втората вълна, а лилавия и топлорозовия още не са цъфнали. За лагерстремиите става въпрос. Lagerstroemia - Индийски люляк. До Индия не сме стигнали, но много хора го знаят от пътуванията до Турция и Гърция, топлолюбиво дърво/храст.
  Независимо как режа, розовия всяка година прави все по-дълги клони с цвят на края. Догодина мисля рязането почти да го пропусна, за да видя резултата. Само не зная следващата с каква стълба да се кача да отрежа нещо.


Червения, малинено червен.


 Бял, расте изправен.


 Една много интересна трева, която всъщност не е трева, по-скоро луковично. Подобно на Офиопогона, вечнозелено liriope muscari , Лириопе мускари. Очевидно защо е мускари.



Новичка е и много се надявам да се справи с почвата, както се справи офиопогона. Расте по-бавно, но то е ясно, че за поляна няма място. Само си го представям цъфнало на големи площи....еххх.... Има и вариегатна форма.
 Най-страдащите ми растения са хортензиите. Минах и на варианта Паникулати. Само една от тях се отчете сравнително добре тази година. Но като гледам, скоро няма да бера букети.


  Берберис голден ореол - порасна много и разхвърли пипала. Нямам снимка, която да го представи в най-добрата му светлина, на живо е прекрасен!


 Това кътче беше забележително, когато цъфтеше крокосмията. Сега се чудя дали по-скоро да я орежа, за да видя Ерагростиса, че съвсем се е смачкал. То при този негов самосев ако не го гледам красив, за какво ми е?


Царството на тревите започва. Пускат класове за цъфтеж мискантусите, но тук цъфнал е Пенисетум Мудри (pennisetum moudry). Много е впечатляващ и ...много голям. Тук въздишам, защото наистина е огромен, а е на две години само. Догодина как ще минавам от там, не зная. Мащерките около него погинаха, но пък и без него при мен на мащерките не им харесва.

pennisetum moudry

  И един друг ракурс, на който се вижда, че ще имам и цъфнала кортадерия скоро. Много й се радвам, защото за толкова години тази, дето цъфна веднъж, е толкова огромна, че запушва една от пътеките. Преброих 12 цвята! Вие сигурно няма да я отличите в треволяка, защото на тази снимка е най-невзрачната.


Един общ план, където погледа се спира на Андропогон Жирарди . Трябваха му три години, последната с дъждовно лято, за да покаже, че всъщност е красива трева. Една голяма синя туфа, която едва сега пуска цвят. А аз тъкмо се бях заканила да го разкарам, беше започнал да ме дразни.


Открих една стара своя снимка, тук е много смешен. Есенна е, затова е оцветен.


  Отново тревния кът:


 И котето Гошко на недовършения водопад. Къде без него.


24 юли 2014 г.

Сутрешна разходка

 Утрото ми започва с Караман. Той е вече на 10 месеца и няма нищо общо с кученцето което купихме, не само като големина, но и като изглед.

Караман сега:

И какво паленце беше:



 Караман е куче на синджир, затова не ме слуша много  много, освен че и породата му не позволява кой знае какво възпитание. Сутрините са неговия рай, отвържа ли го, тича като изтърван. Добър и уравновесен е той, но май не трябваше да го уча да не лае като е с мен. Съседите имат злобна овчарка и съвсем умишлено не си затварят добре вратата. Днес ръмжах, тропах и хвърлях камъчета, но ако утре това зъбещо  и лаещо псе ходи след нас, ще има камъни и яки ругатни. Караман беше готов да се защити и не показа страх, но пък не издаде и звук.
 Леле, ако беше старото куче Шаро, тая овчарка щеше да е разкъсана вече. Шаро затова си стоеше и на синджир, защото ми оголваше зъби само като повиша тон, и счупи един сап със зъби, когато ММ се опита да го превъзпитава.


 Обичам утрините с него. Започват малко като състезание по дърпане на въже, особено ако се появи котка. Караман си има маршрут и много държи да си го следва.
 Ходим си ние с Караман, и като навлизаме във свободната зона се появява онази съседска немска овчарка Рико. Рико е възпитан да се отзовава на командите на шефа си,независимо, че лае като разпран. Ама моя започва едно яко беззвучно дърпане. И докато го тегля ходейки заднешком, появява се някаква дупка и аз падам. Изпуснах за миг повода, и от страх да не гледам битки, първата ми работа вместо да се изправя е да хвана повода. Караман естествено продължава да се тегли, а аз, просната на земята тегля в другата посока и не смея да се изправя, за да не ме повлече докато ставам. Голям цирк.
  Щом кривнем от пътя, идва Свободата. Колко е лесно да се върви без повод! И Караман мисли така, сигурна съм!
 И започва играта - имам пръчка, ама няма да ти я дам.


 Голямо търчане е, но поне съм спокойна, че ще се върне при мен да ме дразни с пръчката. Ако я зареже по пътя, идвайки скача и ме захапва леко за ръката, да се сещам бързо да търся нова. Леко, леко, ама боли. Другият му номер е да ме блъсне с лапи в корема. Голяма игра, няма що.Като го чуя да препуска и съм в позиция да се отбранявам.

 Денят ми започва в розово. И синьо. И малко жълто. Няма такава красота! Колкото и да се мъчих, не мога да я предам с фотоапарата. 




Имаше и няколко забележителни цикламени екземпляра, които са в участъка с дърпането и не мога да ги снимам. Не ми върви някак да тръгна по полето сама, а желаещи няма. Жалко.