Сутрешна разходка

 Утрото ми започва с Караман. Той е вече на 10 месеца и няма нищо общо с кученцето което купихме, не само като големина, но и като изглед.

Караман сега:

 

И какво паленце беше:

 Караман е куче на синджир, затова не ме слуша много  много, освен че и породата му не позволява кой знае какво възпитание. Сутрините са неговия рай, отвържа ли го, тича като изтърван. Добър и уравновесен е той, но май не трябваше да го уча да не лае като е с мен. Съседите имат злобна овчарка и съвсем умишлено не си затварят добре вратата. Днес ръмжах, тропах и хвърлях камъчета, но ако утре това зъбещо  и лаещо псе ходи след нас, ще има камъни и яки ругатни. Караман беше готов да се защити и не показа страх, но пък не издаде и звук.
 Леле, ако беше старото куче Шаро, тая овчарка щеше да е разкъсана вече. Шаро затова си стоеше и на синджир, защото ми оголваше зъби само като повиша тон, и счупи един сап със зъби, когато ММ се опита да го превъзпитава.

 Обичам утрините с него. Започват малко като състезание по дърпане на въже, особено ако се появи котка. Караман си има маршрут и много държи да си го следва.
 Ходим си ние с Караман, и като навлизаме във свободната зона се появява онази съседска немска овчарка Рико. Рико е възпитан да се отзовава на командите на шефа си,независимо, че лае като разпран. Ама моя започва едно яко беззвучно дърпане. И докато го тегля ходейки заднешком, появява се някаква дупка и аз падам. Изпуснах за миг повода, и от страх да не гледам битки, първата ми работа вместо да се изправя е да хвана повода. Караман естествено продължава да се тегли, а аз, просната на земята тегля в другата посока и не смея да се изправя, за да не ме повлече докато ставам. Голям цирк.
  Щом кривнем от пътя, идва Свободата. Колко е лесно да се върви без повод! И Караман мисли така, сигурна съм!
 И започва играта - имам пръчка, ама няма да ти я дам.

 

 Голямо търчане е, но поне съм спокойна, че ще се върне при мен да ме дразни с пръчката. Ако я зареже по пътя, идвайки скача и ме захапва леко за ръката, да се сещам бързо да търся нова. Леко, леко, ама боли. Другият му номер е да ме блъсне с лапи в корема. Голяма игра, няма що.Като го чуя да препуска и съм в позиция да се отбранявам.

 

 Денят ми започва в розово. И синьо. И малко жълто. Няма такава красота! Колкото и да се мъчих, не мога да я предам с фотоапарата. 

 

Имаше и няколко забележителни цикламени екземпляра, които са в участъка с дърпането и не мога да ги снимам. Не ми върви някак да тръгна по полето сама, а желаещи няма. Жалко.