Леност...

  Направо да го нарека мързел. Не че съм се отпуснала, напротив, работа имам за няколко денонощия да ги събера в едно, че да стигне времето. Но точно за блога ужасно ме мързи да свърша нещо.
 Дъждовното начало на лятото помогна на всичко да избуи, и щом дойде жегата и сушата, имаше такива китки, които не издържаха изпита и се споминаха. Поливаме си, редовно, но има местенца, до които поливната не успява да стигне заради многото листна маса.
   Къщата е изцедила всички силички на Милото и на него не му се занимава да сложи някой и друг разпръсквач и клапан, един вид на естествен подбор сме го оставили.
  Все още се намира някой да попита - Как се оправяш? Ами не се оправям и е очевидно. Е, може би не чак толкова щом още питат.
  Времето на летните люляци е. Тази година закъсняха, сравнено с миналата. Белият беше пръв, но е на прецъфтяване преди втората вълна, а лилавия и топлорозовия още не са цъфнали. За лагерстремиите става въпрос. Lagerstroemia - Индийски люляк. До Индия не сме стигнали, но много хора го знаят от пътуванията до Турция и Гърция, топлолюбиво дърво/храст.
  Независимо как режа, розовия всяка година прави все по-дълги клони с цвят на края. Догодина мисля рязането почти да го пропусна, за да видя резултата. Само не зная следващата с каква стълба да се кача да отрежа нещо.

Червения, малинено червен.

 Бял, расте изправен.

 Една много интересна трева, която всъщност не е трева, по-скоро луковично. Подобно на Офиопогона, вечнозелено liriope muscari , Лириопе мускари. Очевидно защо е мускари.

Новичка е и много се надявам да се справи с почвата, както се справи офиопогона. Расте по-бавно, но то е ясно, че за поляна няма място. Само си го представям цъфнало на големи площи....еххх.... Има и вариегатна форма.
 Най-страдащите ми растения са хортензиите. Минах и на варианта Паникулати. Само една от тях се отчете сравнително добре тази година. Но като гледам, скоро няма да бера букети.

  Берберис голден ореол - порасна много и разхвърли пипала. Нямам снимка, която да го представи в най-добрата му светлина, на живо е прекрасен!

 Това кътче беше забележително, когато цъфтеше крокосмията. Сега се чудя дали по-скоро да я орежа, за да видя Ерагростиса, че съвсем се е смачкал. То при този негов самосев ако не го гледам красив, за какво ми е?

Царството на тревите започва. Пускат класове за цъфтеж мискантусите, но тук цъфнал е Пенисетум Мудри (pennisetum moudry). Много е впечатляващ и ...много голям. Тук въздишам, защото наистина е огромен, а е на две години само. Догодина как ще минавам от там, не зная. Мащерките около него погинаха, но пък и без него при мен на мащерките не им харесва.

pennisetum moudry

  И един друг ракурс, на който се вижда, че ще имам и цъфнала кортадерия скоро. Много й се радвам, защото за толкова години тази, дето цъфна веднъж, е толкова огромна, че запушва една от пътеките. Преброих 12 цвята! Вие сигурно няма да я отличите в треволяка, защото на тази снимка е най-невзрачната.

Един общ план, където погледа се спира на Андропогон Жирарди . Трябваха му три години, последната с дъждовно лято, за да покаже, че всъщност е красива трева. Една голяма синя туфа, която едва сега пуска цвят. А аз тъкмо се бях заканила да го разкарам, беше започнал да ме дразни.

Открих една стара своя снимка, тук е много смешен. Есенна е, затова е оцветен.

  Отново тревния кът:

 И котето Гошко на недовършения водопад. Къде без него.

 

Сутрешна разходка

 Утрото ми започва с Караман. Той е вече на 10 месеца и няма нищо общо с кученцето което купихме, не само като големина, но и като изглед.

Караман сега:

 

И какво паленце беше:

 Караман е куче на синджир, затова не ме слуша много  много, освен че и породата му не позволява кой знае какво възпитание. Сутрините са неговия рай, отвържа ли го, тича като изтърван. Добър и уравновесен е той, но май не трябваше да го уча да не лае като е с мен. Съседите имат злобна овчарка и съвсем умишлено не си затварят добре вратата. Днес ръмжах, тропах и хвърлях камъчета, но ако утре това зъбещо  и лаещо псе ходи след нас, ще има камъни и яки ругатни. Караман беше готов да се защити и не показа страх, но пък не издаде и звук.
 Леле, ако беше старото куче Шаро, тая овчарка щеше да е разкъсана вече. Шаро затова си стоеше и на синджир, защото ми оголваше зъби само като повиша тон, и счупи един сап със зъби, когато ММ се опита да го превъзпитава.

 Обичам утрините с него. Започват малко като състезание по дърпане на въже, особено ако се появи котка. Караман си има маршрут и много държи да си го следва.
 Ходим си ние с Караман, и като навлизаме във свободната зона се появява онази съседска немска овчарка Рико. Рико е възпитан да се отзовава на командите на шефа си,независимо, че лае като разпран. Ама моя започва едно яко беззвучно дърпане. И докато го тегля ходейки заднешком, появява се някаква дупка и аз падам. Изпуснах за миг повода, и от страх да не гледам битки, първата ми работа вместо да се изправя е да хвана повода. Караман естествено продължава да се тегли, а аз, просната на земята тегля в другата посока и не смея да се изправя, за да не ме повлече докато ставам. Голям цирк.
  Щом кривнем от пътя, идва Свободата. Колко е лесно да се върви без повод! И Караман мисли така, сигурна съм!
 И започва играта - имам пръчка, ама няма да ти я дам.

 

 Голямо търчане е, но поне съм спокойна, че ще се върне при мен да ме дразни с пръчката. Ако я зареже по пътя, идвайки скача и ме захапва леко за ръката, да се сещам бързо да търся нова. Леко, леко, ама боли. Другият му номер е да ме блъсне с лапи в корема. Голяма игра, няма що.Като го чуя да препуска и съм в позиция да се отбранявам.

 

 Денят ми започва в розово. И синьо. И малко жълто. Няма такава красота! Колкото и да се мъчих, не мога да я предам с фотоапарата. 

 

Имаше и няколко забележителни цикламени екземпляра, които са в участъка с дърпането и не мога да ги снимам. Не ми върви някак да тръгна по полето сама, а желаещи няма. Жалко.

Първите прозорци

 Отдавна не съм писала как върви строежа на къщата. Който е строил със собствени сили или поне е вложил много физически и умствени усилия в къщата си от началото до края, знае как мерака угасва все повече и повече с времето. Може би до момента, в който се помъкнат гардеробите и леглата.
 Една приятелка е причината да кача някоя снимка, макар че на нея й е интересно да види и тези, които на почти всички останали им е крайно безинтересно да разглеждат. То и на мен ми е безинтересно, независимо, че съм съпреживяла всяка крачка от проектирането до коването.
 Тук системата на строителство и етапите му са А Ла ММ (Моят Мъж) , затова нищо стандартно и по правилата няма да видите, и Моля Не Правете Това в Къщи! Тук мисълта тече с няколко месеца напред и  какво ще излезе накрая дори и аз не винаги зная.

 От него би излязъл идеален реставратор, ръководител на ремонтни строителни дейности и всичко, което трябва да се обнови, донади, поправи и т.н., много е креативен. Но понякога от прибързване си създава много гимнастика за ума.
  Да се похваля аз вече с отворите на прозорците, които вече правят нашия строеж да прилича на къща. Моят съвет да си пусне едно канапче да поведе горното ниво на прозорците естествено беше пренебрегнат, ако не от мързел, то напук. Затова втория прозорец се разминава леко с първия, което не е фатално, защото са на различни фасади. Обаче пък третия прозорец се размина много, точно заради горното ниво. И ММ си го направи втори път с един ден дялкане.
  Ето и причината да отворим северен прозорец, което не влизаше в сметките - виждам тепетата! Е, Альоша ми го скрива почти черешата на комшиите, но зимата ще го виждам.

Между двата най-високи клона на черешата в дясно е Альоша, видяхте ли го?

  Ето я и гледката на изток. Тук ще виждам изгрева.Жалкото е, че някой ден тези изоставени ябълкови масиви ще изчезнат, и на тяхно място ще изникнат къщи или фабрики. А по шосето ще фучат автомобили. Надявам се държавната машина да си върви както досега, не ми пречи черния път и прахоляка, стига да имам дълги години още тази гледка:

  Албицията ухае невероятно. Прогнозирам след 5-6 години вече да не мога да я виждам по този начин, но пък уханието да се засили.

Ето и как изглежда вътре една дървена къща, да се ходи тук се иска известна доза смелост и непукизъм. Дозата е голяма. Снимките са от онези, безинтересните.

Котето Гошко е винаги до мен. И този път, разбира се. Наслаждава се на гледките от новоизрязаните прозорци.

Юнски нощи, Паунски дни

Нощите на юли са най-хубавите. Те започват след девет вечерта и до среднощ нищо не може да ме накара да съм вътре в стаята. Басейнът е върху паважа, котките са спукали борда му, но как изглежда не играе никаква роля за това с какъв кеф се ползва. На перголата гледам телевизия на киноекран, тази година сме с оригиналното платно (предното беше обикновен винил) и усещането е точно като на кино.
 Аз пък съм много горда от себе си, защото в девет вечерта без светкавица направих фотосесия на градината, и цели две снимки стават за показване - горната и долната !

 

  Прасковата ще счупи клони от плод, а ние от радост, че за първи път имаме такъв урожай, нищо не съборихме. Сега ще си ядем мини прасковки. Дори започнахме, и размера определено не ми пречи. А пред нея е втората вълна цъфтеж на английските рози - Бенджамин Бритън и  Brother Cadfael. 

  Бенджамин Бритън вече почти е минала към любимите ми рози - стегната и обилно цъфтяща. И с божурест цвят, имам слабост към тази форма на цвета. А Брата ухае невероятно!

    Толкова с нощните ми снимки.
 Сега да покажа любимото място за ухажване на Паунчо. Сигурно му е любимо, защото има място да разпери опашката и да се врътне няколко пъти. Вече има две счупени пера, това не е птица за малки градини и тесни волиери.

 

   Онзи ден видях и чернокрил паун. Без да ми се обижда наш Пуньо, но чернокрилия е по-красив. И перата му са по-впечатляващи. Паунката му беше отделена с пет паунчета. А нашата като си снесе яйцата, те или падат отвисокото, или си ги ядат, но досега сме видели само едно счупено. Не снасят постоянно като кокошките. Пауните са много шумни птици. През юни нощем трудно се спеше от виковете им. Нещо като да ти мяучи разгонен котарак под прозореца. Знам, защото ми мяучи. Бяла Маца се е разгонила и този път не се справихме с опазването, наш Писан я оправя два дни. Още един рошльо и един рижко воайорстваха, може и те да са се разписали. Надявам се поне лесно да ги раздадем, все пак майката е чистокръвна персийка, а вероятния баща е дългокосмест красавец.

 Венецът от цветовете на тревите все още изглежда добре, от време на време му добавям по някое перо, най-често фазанско. Най-добре обаче изглежда с рози.

Лятото е времето на мушкатата, сакъзи, муловки , гераниуми - все техни имена. Много хора ги пренебрегват заради "селския" им вид, свързвайки ги със саксиите по прозорците на селските къщи, но това цвете е властелинът на лятото, то цвят, цвят, в цветове, във форми.....Жалко, че мястото ми не е достатъчно. Дори си мисля, че мога да си имам една вечнозелена градина, в която от април до ноември да цъфтят мушката Е, няма да се задоволя само с това, но всъщност е достатъчно. Някой ден непременно трябва да им направя фотосесия.

  Започна и втората вълна розен цъфтеж. Градината се напъстри отново. От катерачите обилно цъфти само Айсберга ми, Компасион се отчита прекрасно тази година, Еден - прилично.