В очакване на розите 2

Първите рози. Други цъфнали няма, това са всичките засега.След две седмици очаквам да е вълната.
Жълтата роза е някакъв кошмарен катерач, продаден ми за чаен хибрид. Много време се чудих да я махам ли, или не. Правеше едни дъъъълги пръти, покатерени в клоните на брезата, и цъфтеше там, на върха. Затова миналата година след цъфтежа я орязах, младите клонки увих на спирала около стеблото. Тази година пъпките са много повече и започват ниско.

 Сега е времето на майския сняг.

 

Тук в комбинация с глицинията. Погледнато отвън е по-ефектно, което е голяма несправедливост. Всъщност глицинията вече прецъфтява, а мен ме мързи да изляза, затова и не съм ги фотнала отвън.

 

Една по-стара външна снимка:

 

 Тази глициния поне си цъфти и не й пука на колко камениста и бедна почва расте. А другата, която би трябвало да прави цветове до метър, ме удостои все пак с два цвята. Единия го отнесе вятъра, само това остана.

Единствено албицията и червенолистния плачещ бук не са се разлистили. Но под албицията е много гъсто и пъстро, и ще става още повече.

 

Аюгата тази година е разкошна, на това място много й хареса и расте ли расте. Обичам сините й цветове. Цъфти продължително.

Обаче на пъстролистната аюга мястото не й е харесало, едва крета! А е много ефектна.

Лилавото петно по-горе е друг вид берберис, подстриган. Направи както винаги едри лилави листа, защото както винаги го подстригах. Тази година реших да проведа експеримент и да оставя другите му двама братя без подстрижка. Имат много изправен растеж, със стригане ги сгъстих колкото ми позволиха, разцъфтяха се, но листенцата са дребни и бледи. Предпочинам си ги подстригани.

Но пък тези от предишната ми публикация задължително ще оставям пролетта, и ще стрижа след цъфтеж. Жалко, че не ми стига мястото, ако ги оставя огромни, ще са феноменални!

Много красиво растение е бербериса, впечатлява с червения си цвят, който не се влияе от нищо (само от липса на слънце) и си е червен от пролетта до окапването на листата.Е, има и зелени и жълти. Има високи, ниски, топчести, изправени, разхвърляни, двуцветни..... Единствения недостатък му е, че боде зверски. Ето го жълтия, който лятото се позагубва от листата на околните, ще помисля по този въпрос:

Други, които се жлътват рано са радикансите emerald gold. Ниски, могат да се формират като топки, или просто да се сгъстяват, могат да се влачат и дори катерят. Е, бавно. Имат един ужасен неприятел - вид щитоносна въшка, почти неизтребима. Нападнала е почти всичките ми евонимуси и с пръскане просто ги поддържам живи, но нея не мога да унищожа напълно. Много жалко. Мислех, че друго не нападат, но пострада и пахисандрата, нея направо ще я хвърлям. Тя и без това не иска да расте при мен - предполагам, че обича кисела почва. Аз само я мъча, тя си жълтее и почти не нараства. Затова показвам само радиканса (Euonymus fortunei var. radicans 'Emerald & Gold').

Ибериса е разкошен , само този ми оцеля. Вечнозелен и всяка година - по-голяма туфичка.

Друга шаренийка са хойхерите. Не растат еднакво, зглежда са им различни изискванията, макар и да са обединени от едно име Хойхера. Най-добре се представя Georgia Peach, при мен си остава целогодишно почти непроменена и е страхотно меко цикламена.

Друга, която много ме радва е тази, но за име не питайте, не знам. Всъщност знам имената само на тези от разсадник Зелена пролет, защото мога да направя справка. Другите купувахме преди години от Ибей, част от тях умряха през годините(неподходящо място) и сега просто им се радвам, без да ги назовавам.

Останалите още не са дорасли за снимка.

Из градината цъфтяха и няколко лалета, които се справят и без лятното вадене. Най-нетрайни са едни дребни червени пароти. Най-трайни огромните жълти и средните цикламени. Другите направо не ги броя, те не са и много.

Радва ме много и една късноцъфтяща иглика, която започва като прецъфтяват другите, и прецъфтява едва сега.

И този красавец ме радва, но Шефа му е дал толкова привилегии, че го третирам като Любимеца на Шефа. Писан.

В очакване на розите 1

 От известно време правя снимки и ги трия. Гледам пъпките на розите, представям си ги цъфнали, и сегашното положение ми се струва много постно. Сигурно като нацъфтят ще ги снимам толкова, че ще си запълня хранилището за снимки!
 Но сега е времето на люляците, берберисите и майския сняг. Люляците започнаха да прецъфтяват. Аз си щракам от две седмици, дебна да няма дъжд и да улуча някой услужлив режим на фотоапарата.
 Сега пък се върнах назад, защото не помня кое съм публикувала - ами аз от много време само си снимам май.
 Да си покажа най-напред най-снимания обект, моят модел за фокусиране. Това е един церцис, който беше насаден в по-новата половина от градината още преди да бъде оградена. И една вечер е имало голям купон там, гърмели са пиратки, хвърляли камъни и изпочупили всички овошки и церциса. Овошките бяха млади, вързахме ги и тръгнаха. С церциса се бях простила, защото ми се стори невъзможно да оцелее. Обаче той е от дърветата, които непрестанно пускат издънки. И докато се чудих две години дали да ги оставя, той си стана дръвче, а наоколо насадихме още неща и сега е немислимо да го оставя до нормалните му размери.
 Бях грабнала ножицата да го режа, но реших да не погубвам красотата на цъфтежа и го префасонирах в...сурвачка може би.

 С многото ми храсти и дървета сигурно след десетина години ще се доближа много до формалната градина или поне половината ще са подстригвани редовно. Никога нямам план кое как ще изглежда, търся нещо в етествената форма, което да ми подскаже. По същия начин се получи и "Пилето" - направо си казваше как да го подстрижа:

Махнах средната форзиция зад него, за да направя някаква по-шарена "опашка", но новата пираканта изсъхна наполовина и доста ще се отложи. Вече дори ми се въртят други планове в главата. Лошото е, че каквото и да насадя, ще е на тъмно, и ще е угнетено от развитите корени на съседите.

Много дълго време ме радваха Керията и Бербериса, страхотна двойка! Никак не ми се искаше да се вижда строителната площадка отзад. Или пък цветовете излизаха неестествени. Или валеше.

И другия берберис:

 

И сега, за да ви втръсне окончателно:

 Другата ми голяма мъка беше тамарикса. Не е достатъчно розов, слънцето ми пречи, в сумрака снимам..... Ами ето го, като го отрежа след цъфтежа, ще го видя такъв след 3 години.

Един по-общ план, това ще виждам от прозорците на дневната.

Есента махнахме касиса край бившата ограда и запълних дупката с растения. Тъкмо щях да им се радвам пролетта:

.....и решихме, че там ще е новия бор. Цял ден местих - не защото има кой знае колко, всичко едва беше пуснало корени, но нямаше къде да ги местя. Ето го с бора:

  Сега колкото мразя дупки и гола пръст...... Насадих шаренийки, наръсих семенца разни, да става пъстричко. Борът след някоя година ще запълни, да е жив и здрав!
   Стискам палци и на acer palmatum за лятото, че ми е трети на това място - ежедневните поливки в жегите ги убиват, много ги обичат разни гъбични.

 

Спирам до тук, защото се оказва, че снимките са доста. Тия дни ще пусна продължението.

До скоро!

Великден

Тази година исках да се постарая повече и да направя шарени яйца. С парафин и последователното топене съм го правила преди години, исках нещо различно. Затова като видях Комплект за писани яйца, реших, че това ще направя.

Това е една немалка кутийка, на която освен картинката, няма никаква снимка и никакво описание. С три думи - не знаеш какво купуваш. За около пет български лева. Хазарт е, но реших да играя и купих. И като го отворих ахнах - вътре се мъдреше една малка писалка и парченце черен восък. Тази писалка даже от пръв поглед не личеше да е писалка, а едно парченце дърво.

Сварих яйцата, дойдоха едни близки приятели, боядисването се отложи час два, децата огладняха, времето ме притискаше, и малко преди да изтече четвъртъка, свърших!
 Не бях много старателна, защото бях изнервена. Никак не е лесно. Восъка тече с различна дебелина на рисунъка, линиите не искат да стават прави....Като свърши черния, реших да опитам с парафин. Рисунъка, дали защото вече имах някаква практика, но ми се стори че е по-чист. Обаче пък свалянето на парафина е много по-трудоемко от свалянето на восъка. Това го правих на запалена свещ - нагрявам и бърша. Не зная кое е по-добър вариант. Не следвах описаната технология, защото черния восък трябва да е само на бяло яйце и после да се оцветява, а време нямах.

После почна голямото чудене къде да скрия яйцата, за да не ги ядат деца, котки и мишки. Това го реших, но се оказа по-сложно да измисля къде да ги подредя. Една форма за торта свърши идеална работа, сено, канап и ечемичена слама станаха моето "гнездо".

Весели Великденски Празници!!!

Нови идеи за къщата

  От моята бивша началничка научих една много мъдра приказка - пари се печелят два пъти - веднъж като ги заработиш, и втория път като ги харчиш. В този смисъл сме двойно по-богати. Пак ще иде реч за къщата, тази която строим. Моят Франкенщайн, който ще трябва да се превърне в принц, принцеса или нещо там хубаво.

 Гредите от Панагюрище вече влизат в употреба. От една страна - ще държат покрива на едноетажната част, от друга - ще са декорация. Не на всеки биха му харесали, но аз съм ужасно развълнувана, че ще имам в хола си късче история, по-стара от Щатите.

Вече споделих за талпите, но не казах и за гредите, от суеверие, защото бяха само уговорени. Всички те са от една къщурка в центъра на Панагюрище, построена когато там е било просто гора от стари дъбове. Къщичката няма нищо общо с богатите възрожденски къщи на Каблешков и Каравелов, може би като размери е най-близко до тази на Димчо Дебелянов. Някога сигурно е била от плет, защото една от гредите е направена точно с такава цел. После е укрепвана с кирпич.

Гугъл стрийт пази фотографията на част от къщата, сгушена зад друга голяма и съвременна. Не мога да не си я сваля за спомен, защото вече нищо не е останало.

    Със сигурност пази спомена от Априлското въстание, когато в Панагюрище са били опожарени повечето къщи. В тази може и да не са живели бунтовници, а кротки наблюдатели. Или не е била на пътя на подпалвачите. Така или иначе част от нея ще е моят хол.

 Може да се каже, че открихме гредите почти навреме, защото имаше възможност да се подмени носещата колона със панагюрска. И страничните две ще се подменят. Основните греди на тавана остават видими, другото ще е скрито.

 Първоначално искахме да имаме таван с видими ребра и обшивка, така се налагаше да има втори, дублиращ, който да се натъпче с вата за изолация. Сега ще си е само един. И останалите дъбови колони на конструкцията вече няма да са видими, както го мислехме. Ето го и вдъхновението,  само мащабите ни са доста по-малки.:

  Източник
  Само да не решите, че ще са ми бели диваните - Тц! В нашето семейство и на бозавия ще му личи че е нацапан след седмица още. Не че не искам да са бели.
И така, имаме си ватата от Варна,  имаме си врати от Пловдив, София, Варна и Рудозем. Имаме си прозорци от Великотърновско,  остават  два за банитe и тази за дневната част..
  Дъбовата ни конструкция пък е от една неосъществена пратка за Корсика.
  Паркета ни е от Кърджалийско училище. Какво ли още ще се появи и откъде, не зная. Ето затова ми е Франкенщайн къщурката, но ще е нашето приказно убежище, с наши усилия и Божия помощ.
 Важното е всичко да е наред, работата да върви сравнително бързо и без препятствия.

Решихме докато е време да заменим едната колона с антична.

 Преди:

 След:

  На живо колоната изглежда далеч по-внушителна, но на снимката не се усеща.

Сега и заради варненските прозорци трябва да се намести още една колона, за да ги побера. Тя и без това ми вадеше очите, защото не е там, където поисках. Нещата се нареждат. Поръчан е и материала за покрива, надявам се през май да сложим байряка.

  Асмалъка ще става дървен, но сега няма време за него. Ех, тъкмо рано пролетта му се зарадвах, че най-сетне е готов. Но така поставен до къщата изглежда ужасно. (на първата снимка най-горе) 

  За пет години брезата имаше време да порасне достатъчно, за да ми засенчи прозорците на втория етаж, както го бях намислила. Точно тази бреза е причина къщата да има това разпределение, защото мястото й беше измерено с крачки, а не с метър, а всъщност трябваше да е с 2 метра напред. И нали копчето е по-важно от балтона, скроихме наново.

    По същата причина започвам да мисля за цвета на фасадата.  Имам огромното желание да направя нещо близко до пловдивските възрожденски къщи, дано ми е по възможностите.

Като заличихме историята дали ни стана по-добре

Написах това, когато го разбрах, после дълго време отлежаваше като чернова, защото не бях сигурна, че ще го публикувам. Ами вече съм. Ето.

Може да сте чули  -  саркофага на Георги Димитров е в пункт за скраб. 

Знаете ли, че Мавзолея е построен за шест дни?

 

А знаете ли, че е взривяван седем дни?

 В същото време пирамидите в Египет са туристическа дестинация, и още си стоят:

А Тутанкамон си почива в саркофага си. Дали е бил светец?

Имал е късмета да не го намерят бързо. Иначе отдавна да го НЯМА

 Но Евгени Бакърджиев реши, че Мавзолея в идеологическо отношение работи за някаква идея, или просто реши да натрие нечий нос и го събори. Облицовката му сигурно украсява нечия фасада или поне чешма, мозайките на Дечко Узунов вероятно са съхранени и откупени, или вече закупени. Но саркофага не е бил нужен никому, странно.

  Можеше да почакат смяна на две поколения, и когато никой вече не си спомня от първо лице какво е било ТОГАВА, Мавзолея щеше да е просто туристическа атракция и учебник по оцеляване.

Пренаписвайки историята, в един момент ще се окажем без история. И като няма от какво да се учим, накъде  ще вървим?

В ЧУЖБИНА!

Където са децата ни. Където е моето дете. Където може би някой ден ще отиде и другото ми дете. А ние с дядо Генчо ще си чоплим семки до езерото и ще прелистваме албумите. Даже няма да има на кого да разкажем тази история.