Като заличихме историята дали ни стана по-добре

Написах това, когато го разбрах, после дълго време отлежаваше като чернова, защото не бях сигурна, че ще го публикувам. Ами вече съм. Ето.

Може да сте чули  -  саркофага на Георги Димитров е в пункт за скраб. 

Знаете ли, че Мавзолея е построен за шест дни?

 

А знаете ли, че е взривяван седем дни?

 В същото време пирамидите в Египет са туристическа дестинация, и още си стоят:

А Тутанкамон си почива в саркофага си. Дали е бил светец?

Имал е късмета да не го намерят бързо. Иначе отдавна да го НЯМА

 Но Евгени Бакърджиев реши, че Мавзолея в идеологическо отношение работи за някаква идея, или просто реши да натрие нечий нос и го събори. Облицовката му сигурно украсява нечия фасада или поне чешма, мозайките на Дечко Узунов вероятно са съхранени и откупени, или вече закупени. Но саркофага не е бил нужен никому, странно.

  Можеше да почакат смяна на две поколения, и когато никой вече не си спомня от първо лице какво е било ТОГАВА, Мавзолея щеше да е просто туристическа атракция и учебник по оцеляване.

Пренаписвайки историята, в един момент ще се окажем без история. И като няма от какво да се учим, накъде  ще вървим?

В ЧУЖБИНА!

Където са децата ни. Където е моето дете. Където може би някой ден ще отиде и другото ми дете. А ние с дядо Генчо ще си чоплим семки до езерото и ще прелистваме албумите. Даже няма да има на кого да разкажем тази история.

Зелено

Пролетното пиршество започна. Това в градината де. Минзухареното не го броя, защото точно във времето на кокичета и минзухари градината е най-грозна. За да я направя малко по-хубава, поръчах 150 бр минзухарчета и двайсетина мини ириса. Февруари най-сетне им дойде реда за садене. Луковичките изглеждаха добре, нищо не изхвърлих. Само дето мини ирисите се оказаха луковични ириси, които при мен не виреят дълго, и изобщо не ми се вързваха с концепцията. За тях ми беше нужно ново място, защото те цъфтят през май и са високи.
Луковичките покълнаха до една, но не навреме, много ясно. Нацъфтяха, когато старите минзухари прецъфтяха. Нещо ми се губят розовите от един пакет, само кремави , жълти и лилави виждам. И така, по никое време минзухари - там , където на горната снимка свършва тревата, под кучешкия дрян с червените стебла. Нюню са, защото от топлото време стеблата са къси. Някои направо си цъфтят още щом се подадат.

Лалетата са пълна скръб, останали са 4-5 вида и нарастват от 0 до 1 в повече за година. Другите или са вече само листа, или никакви ги няма. Не ги вадя, защото са в бодяща мрежа заради сляпото куче. А и за да ги извадя, има вероятност да видя сметката на съседните китки. При мен всичко е наблъскано, не обичам да гледам гола почва.

Японските дюли и игликите ме радват вече две седмици, ще трябва да си разсадя от игликите, тези поне ги зная по кое време цъфтят. Защото пъстрите ми едва сега започват.
Холандските ярки с изкуствен вид изкарват само един сезон, най-много два. Такива вече не купувам, но не е зле да наобиколя бабите по пазара, някакви бабешки могат да ми запълнят празни места.

 

Като си нямам цветя, правя си шарения от листа и форми. Разни нюанси на зеленото, синкаво, жълто, бяло, червеното на разлистващите рози и берберисите. За първа година се осмелих да стрижа с храстореза, за да сгъстя колоновидните иглолистни.

Тук нещата доста ще се променят - лигуструма ще стане с жълти листа, до него е пъстролистната вайгела, бяло/зелено , а червеникавите нюонси на японската спирея ще преминат в зелено, и когато розите цъфнат, тя пък се превръща в облак розов цвят.

Magnolia ‘Susan’

 От магнолиите само тази се справя с местните условия - Сюзън. Соланжеана ( Magnolia soulangeana ) почти изчезна, и съм я отрязала на пън, пуска някакви листенца отдолу. Няма да я бъде, но половинката трудно се разделя с растения. Стелатата беше голямо дърво и отново не цъфна. На нея й бях обещала, че ще я зануля, но я спасиха и сега е окастрена до малък храст. Поне да си видя люлякя зяд нея, защото той се уплаши от заканите ми и сега цъфти обилно.







Трудно се справят и ацерите. Три загинаха от гъбична зараза, тази година нямам жертви, но два са наполовина изсъхнали. Този и един зелен край езерото засега са здрави.

Ето го люляка, който беше скрит от магнолията. Вече го виждам, напъпил е. Подстригах малко и форзицията, за да виждам и цъфналата череша. В ляво е кортадерията - отвита и орязана минимално. Аз бях порязана обаче максимално, въпреки ръкавиците и дългия ръкав.Вече почти ми идеше да я зарежа наполовина, като дойде съпружеството с храстореза и реши въпроса. Бърза подстрижка и леко оформяне дадоха този вид. Стискам палци да цъфне отново - розово, и този път по-обилно.

Розовите вейки в ляво горе са на тамарикса. Тази година е дърво. Има няколко дебели стебла, по-дебели от на съседната му рус тифина. По-добре да не знае какво го чака след цъфтеж.
Дано се сетя да направя снимка на същото място след седмица - ще изглежда съвсем различно.

 Декоративната ябълка. Тази (втора) година цъфна обилно, надявам се да се справя с кръвните въшки и листоминиращия молец, който мори не само нея. Или поне да го огранича максимално. Зарязаните ябълкови градини в съседство ни препращат какви ли не зарази.

Първата цъфнала армерия, която се справя учудващо добре с условията под върбата. Илекса зад нея е доста рехав, но поне е жив.

И последно - новата придобивка, която чака да бъде засадена на слънчево място. Нещо ще трябва да й отстъпи място, няма как. Чета, че е капризен, дано улучим мястото. Pinus densiflora Golden Ghost  . На живо е по-хубав.

Рибите в езерото се раздвижиха и следват посоката на наблюдателите, защото са гладни.

 

Шкафовете на лятната кухня се сдобиха с нови дръжки - точно каквито исках и търсих. Български, които не намерих в нито един онлайн магазин за обков. Помня, че такива имаха едновремешните велинградски шкафчета. Открих ги в Продавалник, в София, а се произвеждат във Варна. Нови. Хм.

 

След много опити да фокусирам обект, като останалото е размазан фон, имам един случаен успех. Калоцедруса. Опитах да се просветя, но май и фотошопа играе голяма роля. Не че не съм го показвала, но ето го.....Даже две петунии успях да насадя до него, като прецъфтят късните ми минзухари, ще трябва и още нещо да измисля да крие жълти листа.

Последен цветнолистен калабалък:

До скоро!

200 години

 Не очаквам моята къща да стигне тази възраст. Възможно е да издържи и повече, стига някой нея да я издържи.
 Но една къща в Панагюрище е успяла да изкара поне толкова. Не зная голяма ли е била или малка, какви хора с какви съдби са живели в нея, но е стояла самотна и забравена, с протекъл покрив, докато имотните делби не са я пратили в небитието.
 Този път собственика й е прозрял, че може да се изкара някой лев от нея. Е, според него не като да продадеш ново, но все пак....
 И така късче от миналото се озова в моята къща. Дори ми се ще доста по-голяма част да се пресели при мен.
 Шестима мъже използваха колани, за да пренесат шест метровата греда. Дъските от пода са по 50см широки. Преброихме кръговете - около 100. Всеки кръг - година живот. Някои години са били дъждовни, други не. Така и кръговете са расли, или едва се забелязват. Плюс 200 години служба в къщата.....
Ако сте виждали дъб антик, какъвто е ламинирания ми паркет, да знаете, че няма нищо общо с 300 годишно дърво. И не защото 5-6 поколения са тичали по него. Античният дъб е топло кафяв и няма никаква сива жилка. Телената четка на машината не оставя грозни следи по него, защото не може да се пребори с твърдостта на дървото. Може и по жилките да я движа, мога и срещу жилките - все тая. Дървото става като полирано.

Зная колко се мъчиха мъжете с дъбовите нови греди, въоръжени с електрически инструменти. А тези красавици са били отцепени от дървото, къде рендосани, къде дялкани с брадвата. Преди това дървото е било избирано специално за предназначението му. Къщата не е имала метални планки, видии, пирони. Всичко са сглобки, клинове и някой и друг цигански гвоздей.
 Сега гледам с друго око на филмите древните  мега строежи, защото съм наясно какво усилие е да вдигнеш една дъбова греда, да забиеш пирон в нея,  какво остава да местиш канари.

 

  Гвоздеите дори не са могли да ръждясат както трябва. Какво пък, само някакви 200 години са това.

  Обратната страна на дъските, тази която снимам, е доста по-красива, поне според нашите си критерии. Вече сме намерили и мястото им - на стената над аквариумите. И куп идеи още се родиха. Може да не вярвате, но е страшно вълнуващо да дадеш нов живот на нещо толкова старо. Шест метровите сто годишни греди на тютюневите скрадове отидоха в нечия циганска печка, спасихме само 4 метровите, на перголата.

 Сега дъбовите греди, които са конструкцията на първия етаж, ми изглеждат съвсем посредствено. Дори и идеята да останат видими вътре вече не ми харесва толкова.
 Младостта и старостта:

 На снимките може би не личи, но са уникални!

 

           И останалите ще станат такива. Надявам се да има и още.

Пролет 2014

Тази пролет реших, че публикацията ми до голяма степен ще повтори миналогодишната, затова и мързелът ми надделя и не се утрепах от снимане. Всичко е орязано, подстригано, днес и тревата е окосена. Туите отново бяха жестоко подравнени, този път от мен, с големия храсторез. Знам си , че съм яка, но след цяла зима бездействие, на другия ден се чувствах разглобена. Това лято няма да пропусна да ги подстрижа поне веднъж, за да не се боря толкова догодина.Но ще се наложи да се боря с юниперуса, защото голямата стълба ще ми дойде малка. Грозна гледка е подрязания жасмин, но в края на лятото ще е виснал до средата на стената. След като качих снимките им, ги видях, и ми се стори по-добре да ги няма.



Животинките, или поне част от тях. Паунът вече е истински мъжкар, с дъъълга дълга опашка:






Японските ми дюли с истинските им цветове. Май имам нужда и от розова.

Флокс и бъзето Черна дантела, засега в няколко бода само: