29 юни 2016 г.

За печатите на детството и за художествената самодейност



Знам, че винаги ще имам текома на портата.



Оранжевите тромпети висяха над портата на първата истинска градина, която помня от детството. Не че баба нямаше градина - имаше една китна леха, в която бучеше всяка пролет теменужки и мушката, само аления божур беше трайно насаден. А другата баба имаше кадифени тъмночервени и уханни рози. Но вълшебната градина беше тази с текомата на портата.
 Отпред извисяваха снага две стройни тополи, а аз никога не бях виждала толкова високи дървета. Още отвън чувах чирикането на лястовичките, които си бяха свили десетки гнезда под стрехата на къщата. Лястовичките правеха много мръсотия отдолу, но аз запомних вълшебството на звуците им, а не мръсотията. Даже нямаше да се сетя за нея, ако дядо често не отбелязваше тази подробност.

http://images.happy-at-home.com/2012/08/gnezdo.jpg


 В къщата живееше дядов братовчед. Рано беше загубил част от белия си дроб, заради което не можеше да работи като другите мъже на село, затова се беше отдал на хобито си да рисува. Помня тъмнината на ателието му и миризмата на боите. Помня и честото задъхване и свистенето в гласа му. Сядах в сенчестата беседка и прерисувах портретите от безбройните му скицници. А беседката беше сгушена между равните пътеки от подстригани чимшири, между които клюмаха бели лилиуми. Истинска формална градина! А в очите на едно дете, което е виждало в селските градини да се садят само зеленчуци, това беше Версай!



  Мислех си, че с този мой далечен чичо си приличаме. Той пишеше всички лозунги на селското училище, рисуваше плакатите за там и за читалището. Аз пишех всички пионерски поръчения и рисувах кориците им. Запазих ролята си на писар докато завърша, но за щастие в техникума имаше и други таланти, та си поделяхме задълженията. Естествено, нямаше как да не участвам в единствения художествен кръжок там - "Съвременен български плакат"! Шрифтове и петолъчки не можеха да ми се опрат!



 Най-мащабното ни произведение обаче беше декора за рецитала на художествената самодейност. Двете с Женя замъкнахме едни чаршафи и ги закачихме с щипки в нейния двор. Женя живееше на Богориди, така че нашата творба беше един своеобразен пърформанс, наблюдаван неволно от всички , решили да стигнат до Морското казино. А ако сте ходили в Бургас, знаете, че това бургазлии го правят няколко пъти на едно излизане, докато не остане несрещнат приятел.



 По-голямото вълнение обаче беше братовчедът на Женя, който беше адски готин и за голяма моя мъка си имаше гадже, при това сериозно. Но пък когато трябваше да си погледнем произведението отдалеч, се налагаше да се изкачваме на втория етаж и да го гледаме от малкото балконче, и тогава познайте кой тичаше с ентусиазъм горе-долу-горе-долу? Ами имаше шанс братовчедът да излезе да види защо трополим, затова бях аз, естествено.

 Да се рисува на такава площ без предварителна подготовка си е приключение, обаче по-интересното беше като започнахме с четките. Е - аз натискам с четката,и платното, дето си е защипано на простора като прост чаршаф, се залюлява назад и вместо черта имам точка. Затова пейзажа с балюстрите до казиното отпадна и минахме на варианта цапане с длани и плискане на разтворена във вода боя. От това чорапогащника ми сериозно пострада и аз се скрих на стълбището да го сваля. И, ООООО! По закона на Мърфи от там мина Братовчеда. Поне някак му привляках вниманието, няма да се оплаквам ;)



 И така рециталът "Аз и морето" мина с декор "нещо като морско дъно", стиховете на Петя Дубарова никой не чу, но пък за декора получихме награда за художествено изпълнение. Балюстри имаше, но от стиропор, други таланти ги бяха дялкали в квартирата, представям си хазяйката колко ги е благославяла за хвърчащите топченца "морска пяна".
 Предисторията на балюстрите също е интересна. Материалите ни уреди бащата на Ирина, от Домостроителния. Замъкнахме се цял отбор юнаци там, обаче се оказа, че стиропора е с размер на врати, барабар с касите. Освен това имаше и три метрови летви. Мислехме си, че сме щастливци, защото до Домостроителния е началната спирка на автобуса, затова летвите веднага бяха поставени в един дълъг Икарус. Да ама шофьора сигурно е имал нужда от летви, но не и от стиропор. Като тръгна и ни видя наредени на спирката с тия ми ти врати, даже не спря,  изчезна с летвите. После бащата на Ирина някак ги е замъкнал тия стиропори до квартирата на момчетата.
 Добре, че символът на Бургас - Моста, още не беше построен, иначе как щяхме да изнасяме железа, не знам.


2 коментара:

  1. Как ме върна 20 и..... години назад! Благодаря!

    ОтговорИзтриване
  2. СТАНА МИ ТОЛКОВА МИЛО И УЮТНО ОТ ТОВА ЧЕТИВО-ПРАВО В СЪРЦЕТО!БЛАГОДАРЯ!

    ОтговорИзтриване