За печатите на детството и за художествената самодейност

Знам, че винаги ще имам текома на портата.

Оранжевите тромпети висяха над портата на първата истинска градина, която помня от детството. Не че баба нямаше градина - имаше една китна леха, в която бучеше всяка пролет теменужки и мушката, само аления божур беше трайно насаден. А другата баба имаше кадифени тъмночервени и уханни рози. Но вълшебната градина беше тази с текомата на портата.
 Отпред извисяваха снага две стройни тополи, а аз никога не бях виждала толкова високи дървета. Още отвън чувах чирикането на лястовичките, които си бяха свили десетки гнезда под стрехата на къщата. Лястовичките правеха много мръсотия отдолу, но аз запомних вълшебството на звуците им, а не мръсотията. Даже нямаше да се сетя за нея, ако дядо често не отбелязваше тази подробност.

на терасата ми

 В къщата живееше дядов братовчед. Рано беше загубил част от белия си дроб, заради което не можеше да работи като другите мъже на село, затова се беше отдал на хобито си да рисува. Помня тъмнината на ателието му и миризмата на боите. Помня и честото задъхване и свистенето в гласа му. Сядах в сенчестата беседка и прерисувах портретите от безбройните му скицници. А беседката беше сгушена между равните пътеки от подстригани чимшири, между които клюмаха бели лилиуми. Истинска формална градина! А в очите на едно дете, което е виждало в селските градини да се садят само зеленчуци, това беше Версай!

  Мислех си, че с този мой далечен чичо си приличаме. Той пишеше всички лозунги на селското училище, рисуваше плакатите за там и за читалището. Аз пишех всички пионерски поръчения и рисувах кориците им. Запазих ролята си на писар докато завърша, но за щастие в техникума имаше и други таланти, та си поделяхме задълженията. Естествено, нямаше как да не участвам в единствения художествен кръжок там - "Съвременен български плакат"! Шрифтове и петолъчки не можеха да ми се опрат!

 Най-мащабното ни произведение обаче беше декора за рецитала на художествената самодейност. Двете с Женя замъкнахме едни чаршафи и ги закачихме с щипки в нейния двор. Женя живееше на Богориди, така че нашата творба беше един своеобразен пърформанс, наблюдаван неволно от всички , решили да стигнат до Морското казино. А ако сте ходили в Бургас, знаете, че това бургазлии го правят няколко пъти на едно излизане, докато не остане несрещнат приятел.

 По-голямото вълнение обаче беше братовчедът на Женя, който беше адски готин и за голяма моя мъка си имаше гадже, при това сериозно. Но пък когато трябваше да си погледнем произведението отдалеч, се налагаше да се изкачваме на втория етаж и да го гледаме от малкото балконче, и тогава познайте кой тичаше с ентусиазъм горе-долу-горе-долу? Ами имаше шанс братовчедът да излезе да види защо трополим, затова бях аз, естествено.

 Да се рисува на такава площ без предварителна подготовка си е приключение, обаче по-интересното беше като започнахме с четките. Е - аз натискам с четката,и платното, дето си е защипано на простора като прост чаршаф, се залюлява назад и вместо черта имам точка. Затова пейзажа с балюстрите до казиното отпадна и минахме на варианта цапане с длани и плискане на разтворена във вода боя. От това чорапогащника ми сериозно пострада и аз се скрих на стълбището да го сваля. И, ООООО! По закона на Мърфи от там мина Братовчеда. Поне някак му привляках вниманието, няма да се оплаквам ;)

 И така рециталът "Аз и морето" мина с декор "нещо като морско дъно", стиховете на Петя Дубарова никой не чу, но пък за декора получихме награда за художествено изпълнение. Балюстри имаше, но от стиропор, други таланти ги бяха дялкали в квартирата, представям си хазяйката колко ги е благославяла за хвърчащите топченца "морска пяна".
 Предисторията на балюстрите също е интересна. Материалите ни уреди бащата на Ирина, от Домостроителния. Замъкнахме се цял отбор юнаци там, обаче се оказа, че стиропора е с размер на врати, барабар с касите. Освен това имаше и три метрови летви. Мислехме си, че сме щастливци, защото до Домостроителния е началната спирка на автобуса, затова летвите веднага бяха поставени в един дълъг Икарус. Да ама шофьора сигурно е имал нужда от летви, но не и от стиропор. Като тръгна и ни видя наредени на спирката с тия ми ти врати, даже не спря,  изчезна с летвите. После бащата на Ирина някак ги е замъкнал тия стиропори до квартирата на момчетата.
 Добре, че символът на Бургас - Моста, още не беше построен, иначе как щяхме да изнасяме железа, не знам.

2016

  Обичам това място.
Днес изгревът беше като червена лента над ябълковите градини. Всяка сутрин е различен. Само още малко ще мога да го виждам. После ще изникнат къщи, така както за два дни изсякоха десетина декара ябълки. Зад нас строят. Вместо да слушам птичките, слушам голямото блъскане. Сигурно и светулките ще се преместят някъде. А лятото влизаха в къщи. Нощем започват да се реят над нас, приспиват ни. Колко хора имат това вълшебство?
 Отивам за млякото.  Така и не намерих гюм 5-6 литра. Нося бутилки, а ако не нося, получавам го в събрани от къде ли не.
  Обаче мляко да видиш! Каймак един пръст - жълт, жълт.... Дава ми го Стопанката. Отдавна е вдовица. Може би е минала седемдесетте. Вече едва ходи, ревматизмът я мъчи.
"Какви са тия доктори, за какво са доктори, като не лекуват. Ей на - дадоха ми едно мазило и хапчета - не помага! Туй доктори ли са?"
И веднага ме подхваща :
 - Вие орехи купихте ли си? Имам орехи, нашите, много са хубави, изсушени, обелени....
Аз мънкам нещо, искам две кила.
 -А, две кила! Закъде с две кила, какво ще ядат тия деца цяла зима!
Аз смънквам нещо, защото знам цените на орехите, пък моите деца налитат на вафли, не на орехи.
Договорихме се. Купих пет кила. Половината сигурно ще мухлясат, докато ги начупя.
 Коледа дойде. Къщата е доникъде, но пък си има дневна. В дневната кое готово, кое не. Но пък хубавооо, топло, уютно.

                            

   Заради неразборията в полустроежа не можахме да си намерим всички украси, по-точно няколко светещи маркуча. Това беше добър повод ММ да накупи още лампички и маркучи за догодина. Е, докато прибирахме украсата намерихме и това което липсваше, но това е положението.

 На Коледа чудеса нямаше, нещата са в нашите ръце. И беше крайно време да се запретнем. Първо аквариумите. След много мислене как точно ще изглеждат, празния джоб и наличностите бързо определиха вида им. ММ изрови каквото беше останало от панагюрските греди, занесе ги да ги изцепят на дъски, аз ги почистих, разкроих и ги "облякохме".
 Мотаеха се и едни телешки кожи из къщи, ММ ги донесе от битака. Червени, лачени, като балатум. Бяха прекалено дебели за тапицерия, а аз много мразя да ми се мотаят излишни неща из къщи, може би защото ги има в изобилие. Затова ми хрумна вратичките да са рамки с въпросната кожа, но обратната й страна. А на тях да пирографирам нещо. ботанически картинки например, че ми се струват достатъчно елементарни.
  Историята с пирографа е дълга и скучна, но там се наложи да се изръся най-много, защото станаха два броя. А ботаническите картинки станаха карти.

Сиренце

 

            Първото ми домашно сирене, няма как да не го споделя!

    И аз съм чувала - хляб с дупки, сирене без дупки, да ама не ми се получи съвсем. Но е божествено вкусно!!! То  си има интересна история, затова е още по-вкусно. Тук намигам.

 Идеята беше да е овче/козе , от онези овчици и кози, които препускат край нас два пъти на ден, запрашават и ароматизират.

И така, осем литра мляко бяха осигурени. Това точно преди една гръмотевична буря. И защото предишната останахме без рутер и без траф за онзи красив бял полилей, който си виси и свети на открито, този път взехме мерки.

  А аз, докато отмине бурята , викам си - ще сваря млякото, даже малко ще поизстине. После ще прочета рецептата. Купили сме мая за сирене от тукашния магазин - там  тя стои на много видно място, пък и има защо - в махалата гледат общо 7 крави и едно стадо овце/кози. В други махали сигурно има още.

 Аз варя 4 литра вън, ММ вари другите 4 вътре. Моето мляко взе да се надига, идва ММ и пита както се полага на един инженер технолог - Абе ти сигурна ли си, че това мляко за сиренето се вари??? Ми....не знам, ама го сварихме.

  Спира бурята, пускаме компа и Оп - изненадаааа!!!! Млякото за сирене не се вари!

 И  си имам още 8 кила кисело мляко. Освен кравето, което направих предния ден.

 Чакам аз до следващата седмица, когато трябва да си вземем 5 литра краве от местните каубои.

Това сигурно са най-псуваните крави на света, обаче сравнено с млякото на други местни крави, тяхното е най-вкусно и маслено. Дали е от псувните???Хихихихи.

 Не че овцете не го отнасят, докато тичат край къщи, овчарят даже на име ги благославя. Още по-хихихи. Имаше и някакъв виц по въпроса.

  Щателно изучавах всякакви рецепти. Първата, на която попаднах ми се стори много претенциозна, но като направих сиренето си дадох сметка, че е много аналитична. Тази. Има и първа част, честно казано не я търсих.

  После реших, че едно правене на сирене не може да е толкова сложно, прочетох много рецепти и дискусии, и си харесах Тази , на баба Тинка.

  Едно време никой не е пастьоризирал мляко, правили са сиренето с прясно издоено мляко, което си е било с нужната температура. Значи някъде около 35 градуса. И никакъв калциев двухлорид (правел сиренето по-твърдо) не са знаели какво е, ползвали са сирище, една част от стомаха на агнето. Предполагам, че и капкомер са нямали.

 Затова загрях млякото да ми хареса температурата, да ама като пъхнах термометъра вътре, живака или каквото е там щеше да изхвръкне. Затова - на усет трябва да е хладко.

 За 10л мляко прочетох, че се слага една супена лъжица мая, не че на шишенцето с маята не пише колко се слага. Обаче нямах капкомер. И на моите 5 литра сложих една чаена лъжица мая. И естествено, забравих, че се разрежда с малко вода, направо в млякото я сипах. Бърках, бърках, бърках, да съм сигурна , че е разбъркано. После отлежа завито (в тенджерата) 1 час, отлях цвика, нарязах на парчета и стоя още 1 час. После внимателно го прехвърлих в тензух и цедих както се цеди мляко. По принцип лесния традиционен начин е да се прави така:

А по-сложния, който е сложен само в направата на уреда е този:

http://pishmanlady.snimka.bg/experiment/domashno-sirene-i-kashkaval.526676

  Обаче както реших да го цедя аз,  за 10л мляко един тензух няма да ме оправи, трябват си два. Иначе в средата ще остане кашкаво, няма да се отцеди. Аз и петте литра ги въртях два пъти, да съм сигурна, че не е останала каша вътре.

  Не зная колко излезе като грамаж, според книгите - около половин кило, малко повече. Като зная колко е вкусно, нямаше смисъл да го съхранявам 40 дни в саламура, затова не се задълбах в зреенето. Само го нарязах на едри филии и го посолих с обикновена готварска сол, малко по-обилно отвсякъде. Наредих го плътничко в купа, метнах му тензуха отгоре както си е влажен и - в хладилника. На другия ден е превъзходно, равномерно осолено! Дори си мисля, че ще ни е крайно недостатъчно да се нахраним.

  Ако сте имали търпението да ме изчетете до края, без да се прехвърлите направо на онези линкове по-горе, да знаете, че ако се пастьоризира млякото, това с добавянето на кисело мляко (първия линк) има резон, да не го забравите. И не съм рязала сиренето на кубчета по 2см, защото се притесних, че ще стои раздробено после, а не хомогенно, моите бяха 6-7см.

П.С. Днес, 4.01.2019г някак си стигнах до тази публикация и я прочетох внимателно. Много ще се радвам, ако някого съм вдъхновила и си е направил сиренце. И ще е много жалко, ако обяснението не е било достатъчно, за да се получи добро сирене. Как го правя сега. Загрявам млякото до максимум 37 градуса. Според указанията 5 капки мая на литър мляко. Само че се оказа, че с едната марка се получава, но с другата трябва да сложа близо двойно.
За надробяването - дробете и не се притеснявайте. Раздробявате и оставяте в покой известно време. Водата се отделя по-добре. Ако може да я излеете без дробилката, колкото е възможно, ще се получи най-добре. После в тензуха и да се отцежда. По някое време накланям тензуха в една и друга посока - тече повече. След осоляването се оказа, че от 5-6л мляко се получава кило сирене.

Ценностите

 Днес прочетох споделеното от една майка на дете с множество увреждания, и много ми се иска да споделя нещо, което тя е написала.

Забелязала съм, че когато хората са щастливи и имат всичко, стават досадно придирчиви към детайлите, суетни и претенциозно изискващи към съдбата си. Ако децата им са здрави, не са достатъчно умни; ако са умни - не са достатъчно послушни, ако са послушни, не са талантливи в сферата, в която се очаква от тях, ако са талантливи, не са достатъчно талантливи.... 

Ако имат работа, тя не е достатъчно добре платена, ако е платена, не е достатъчно интересна... Ако имат дом, то не е достатъчно голям, ако е голям, не е достатъчно в центъра, ако е в центъра - не харесват съседите... 

И така в период. Никога не е достатъчно достатъчно.

Когато животът ни започне да дерейлира от нормалните курсове на движение - независимо в коя линия - започваме да оценяваме НАИСТИНА важното и другото спира да има значение. Спираме да сме дребнави и жлъчни и започваме да помагаме на тези около нас - когато можем. Затова твърде често явление е да видиш някой с проблем да помага на друг с проблем. Защото проблемите са рестарт бутона, след който нищо вече не ни изглежда, като даденост и сме готови да се зарадваме на най-дребните нещa около себе си и да ги приемем, като благословия. Защото нашите трудности ни правят смирени и чувствителни към трудностите на другите.

от тук:  http://www.topexperta.com/page_209.html?fb_action_ids=10203315463421158&fb_action_types=og.likes

Като заличихме историята дали ни стана по-добре

Написах това, когато го разбрах, после дълго време отлежаваше като чернова, защото не бях сигурна, че ще го публикувам. Ами вече съм. Ето.

Може да сте чули  -  саркофага на Георги Димитров е в пункт за скраб. 

Знаете ли, че Мавзолея е построен за шест дни?

 

А знаете ли, че е взривяван седем дни?

 В същото време пирамидите в Египет са туристическа дестинация, и още си стоят:

А Тутанкамон си почива в саркофага си. Дали е бил светец?

Имал е късмета да не го намерят бързо. Иначе отдавна да го НЯМА

 Но Евгени Бакърджиев реши, че Мавзолея в идеологическо отношение работи за някаква идея, или просто реши да натрие нечий нос и го събори. Облицовката му сигурно украсява нечия фасада или поне чешма, мозайките на Дечко Узунов вероятно са съхранени и откупени, или вече закупени. Но саркофага не е бил нужен никому, странно.

  Можеше да почакат смяна на две поколения, и когато никой вече не си спомня от първо лице какво е било ТОГАВА, Мавзолея щеше да е просто туристическа атракция и учебник по оцеляване.

Пренаписвайки историята, в един момент ще се окажем без история. И като няма от какво да се учим, накъде  ще вървим?

В ЧУЖБИНА!

Където са децата ни. Където е моето дете. Където може би някой ден ще отиде и другото ми дете. А ние с дядо Генчо ще си чоплим семки до езерото и ще прелистваме албумите. Даже няма да има на кого да разкажем тази история.