В очакване на розите 1

 От известно време правя снимки и ги трия. Гледам пъпките на розите, представям си ги цъфнали, и сегашното положение ми се струва много постно. Сигурно като нацъфтят ще ги снимам толкова, че ще си запълня хранилището за снимки!
 Но сега е времето на люляците, берберисите и майския сняг. Люляците започнаха да прецъфтяват. Аз си щракам от две седмици, дебна да няма дъжд и да улуча някой услужлив режим на фотоапарата.
 Сега пък се върнах назад, защото не помня кое съм публикувала - ами аз от много време само си снимам май.
 Да си покажа най-напред най-снимания обект, моят модел за фокусиране. Това е един церцис, който беше насаден в по-новата половина от градината още преди да бъде оградена. И една вечер е имало голям купон там, гърмели са пиратки, хвърляли камъни и изпочупили всички овошки и церциса. Овошките бяха млади, вързахме ги и тръгнаха. С церциса се бях простила, защото ми се стори невъзможно да оцелее. Обаче той е от дърветата, които непрестанно пускат издънки. И докато се чудих две години дали да ги оставя, той си стана дръвче, а наоколо насадихме още неща и сега е немислимо да го оставя до нормалните му размери.
 Бях грабнала ножицата да го режа, но реших да не погубвам красотата на цъфтежа и го префасонирах в...сурвачка може би.

 С многото ми храсти и дървета сигурно след десетина години ще се доближа много до формалната градина или поне половината ще са подстригвани редовно. Никога нямам план кое как ще изглежда, търся нещо в етествената форма, което да ми подскаже. По същия начин се получи и "Пилето" - направо си казваше как да го подстрижа:

Махнах средната форзиция зад него, за да направя някаква по-шарена "опашка", но новата пираканта изсъхна наполовина и доста ще се отложи. Вече дори ми се въртят други планове в главата. Лошото е, че каквото и да насадя, ще е на тъмно, и ще е угнетено от развитите корени на съседите.

Много дълго време ме радваха Керията и Бербериса, страхотна двойка! Никак не ми се искаше да се вижда строителната площадка отзад. Или пък цветовете излизаха неестествени. Или валеше.

И другия берберис:

 

И сега, за да ви втръсне окончателно:

 Другата ми голяма мъка беше тамарикса. Не е достатъчно розов, слънцето ми пречи, в сумрака снимам..... Ами ето го, като го отрежа след цъфтежа, ще го видя такъв след 3 години.

Един по-общ план, това ще виждам от прозорците на дневната.

Есента махнахме касиса край бившата ограда и запълних дупката с растения. Тъкмо щях да им се радвам пролетта:

.....и решихме, че там ще е новия бор. Цял ден местих - не защото има кой знае колко, всичко едва беше пуснало корени, но нямаше къде да ги местя. Ето го с бора:

  Сега колкото мразя дупки и гола пръст...... Насадих шаренийки, наръсих семенца разни, да става пъстричко. Борът след някоя година ще запълни, да е жив и здрав!
   Стискам палци и на acer palmatum за лятото, че ми е трети на това място - ежедневните поливки в жегите ги убиват, много ги обичат разни гъбични.

 

Спирам до тук, защото се оказва, че снимките са доста. Тия дни ще пусна продължението.

До скоро!

Великден

Тази година исках да се постарая повече и да направя шарени яйца. С парафин и последователното топене съм го правила преди години, исках нещо различно. Затова като видях Комплект за писани яйца, реших, че това ще направя.

Това е една немалка кутийка, на която освен картинката, няма никаква снимка и никакво описание. С три думи - не знаеш какво купуваш. За около пет български лева. Хазарт е, но реших да играя и купих. И като го отворих ахнах - вътре се мъдреше една малка писалка и парченце черен восък. Тази писалка даже от пръв поглед не личеше да е писалка, а едно парченце дърво.

Сварих яйцата, дойдоха едни близки приятели, боядисването се отложи час два, децата огладняха, времето ме притискаше, и малко преди да изтече четвъртъка, свърших!
 Не бях много старателна, защото бях изнервена. Никак не е лесно. Восъка тече с различна дебелина на рисунъка, линиите не искат да стават прави....Като свърши черния, реших да опитам с парафин. Рисунъка, дали защото вече имах някаква практика, но ми се стори че е по-чист. Обаче пък свалянето на парафина е много по-трудоемко от свалянето на восъка. Това го правих на запалена свещ - нагрявам и бърша. Не зная кое е по-добър вариант. Не следвах описаната технология, защото черния восък трябва да е само на бяло яйце и после да се оцветява, а време нямах.

После почна голямото чудене къде да скрия яйцата, за да не ги ядат деца, котки и мишки. Това го реших, но се оказа по-сложно да измисля къде да ги подредя. Една форма за торта свърши идеална работа, сено, канап и ечемичена слама станаха моето "гнездо".

Весели Великденски Празници!!!

Нови идеи за къщата

  От моята бивша началничка научих една много мъдра приказка - пари се печелят два пъти - веднъж като ги заработиш, и втория път като ги харчиш. В този смисъл сме двойно по-богати. Пак ще иде реч за къщата, тази която строим. Моят Франкенщайн, който ще трябва да се превърне в принц, принцеса или нещо там хубаво.

 Гредите от Панагюрище вече влизат в употреба. От една страна - ще държат покрива на едноетажната част, от друга - ще са декорация. Не на всеки биха му харесали, но аз съм ужасно развълнувана, че ще имам в хола си късче история, по-стара от Щатите.

Вече споделих за талпите, но не казах и за гредите, от суеверие, защото бяха само уговорени. Всички те са от една къщурка в центъра на Панагюрище, построена когато там е било просто гора от стари дъбове. Къщичката няма нищо общо с богатите възрожденски къщи на Каблешков и Каравелов, може би като размери е най-близко до тази на Димчо Дебелянов. Някога сигурно е била от плет, защото една от гредите е направена точно с такава цел. После е укрепвана с кирпич.

Гугъл стрийт пази фотографията на част от къщата, сгушена зад друга голяма и съвременна. Не мога да не си я сваля за спомен, защото вече нищо не е останало.

    Със сигурност пази спомена от Априлското въстание, когато в Панагюрище са били опожарени повечето къщи. В тази може и да не са живели бунтовници, а кротки наблюдатели. Или не е била на пътя на подпалвачите. Така или иначе част от нея ще е моят хол.

 Може да се каже, че открихме гредите почти навреме, защото имаше възможност да се подмени носещата колона със панагюрска. И страничните две ще се подменят. Основните греди на тавана остават видими, другото ще е скрито.

 Първоначално искахме да имаме таван с видими ребра и обшивка, така се налагаше да има втори, дублиращ, който да се натъпче с вата за изолация. Сега ще си е само един. И останалите дъбови колони на конструкцията вече няма да са видими, както го мислехме. Ето го и вдъхновението,  само мащабите ни са доста по-малки.:

  Източник
  Само да не решите, че ще са ми бели диваните - Тц! В нашето семейство и на бозавия ще му личи че е нацапан след седмица още. Не че не искам да са бели.
И така, имаме си ватата от Варна,  имаме си врати от Пловдив, София, Варна и Рудозем. Имаме си прозорци от Великотърновско,  остават  два за банитe и тази за дневната част..
  Дъбовата ни конструкция пък е от една неосъществена пратка за Корсика.
  Паркета ни е от Кърджалийско училище. Какво ли още ще се появи и откъде, не зная. Ето затова ми е Франкенщайн къщурката, но ще е нашето приказно убежище, с наши усилия и Божия помощ.
 Важното е всичко да е наред, работата да върви сравнително бързо и без препятствия.

Решихме докато е време да заменим едната колона с антична.

 Преди:

 След:

  На живо колоната изглежда далеч по-внушителна, но на снимката не се усеща.

Сега и заради варненските прозорци трябва да се намести още една колона, за да ги побера. Тя и без това ми вадеше очите, защото не е там, където поисках. Нещата се нареждат. Поръчан е и материала за покрива, надявам се през май да сложим байряка.

  Асмалъка ще става дървен, но сега няма време за него. Ех, тъкмо рано пролетта му се зарадвах, че най-сетне е готов. Но така поставен до къщата изглежда ужасно. (на първата снимка най-горе) 

  За пет години брезата имаше време да порасне достатъчно, за да ми засенчи прозорците на втория етаж, както го бях намислила. Точно тази бреза е причина къщата да има това разпределение, защото мястото й беше измерено с крачки, а не с метър, а всъщност трябваше да е с 2 метра напред. И нали копчето е по-важно от балтона, скроихме наново.

    По същата причина започвам да мисля за цвета на фасадата.  Имам огромното желание да направя нещо близко до пловдивските възрожденски къщи, дано ми е по възможностите.

Като заличихме историята дали ни стана по-добре

Написах това, когато го разбрах, после дълго време отлежаваше като чернова, защото не бях сигурна, че ще го публикувам. Ами вече съм. Ето.

Може да сте чули  -  саркофага на Георги Димитров е в пункт за скраб. 

Знаете ли, че Мавзолея е построен за шест дни?

 

А знаете ли, че е взривяван седем дни?

 В същото време пирамидите в Египет са туристическа дестинация, и още си стоят:

А Тутанкамон си почива в саркофага си. Дали е бил светец?

Имал е късмета да не го намерят бързо. Иначе отдавна да го НЯМА

 Но Евгени Бакърджиев реши, че Мавзолея в идеологическо отношение работи за някаква идея, или просто реши да натрие нечий нос и го събори. Облицовката му сигурно украсява нечия фасада или поне чешма, мозайките на Дечко Узунов вероятно са съхранени и откупени, или вече закупени. Но саркофага не е бил нужен никому, странно.

  Можеше да почакат смяна на две поколения, и когато никой вече не си спомня от първо лице какво е било ТОГАВА, Мавзолея щеше да е просто туристическа атракция и учебник по оцеляване.

Пренаписвайки историята, в един момент ще се окажем без история. И като няма от какво да се учим, накъде  ще вървим?

В ЧУЖБИНА!

Където са децата ни. Където е моето дете. Където може би някой ден ще отиде и другото ми дете. А ние с дядо Генчо ще си чоплим семки до езерото и ще прелистваме албумите. Даже няма да има на кого да разкажем тази история.

Зелено

Пролетното пиршество започна. Това в градината де. Минзухареното не го броя, защото точно във времето на кокичета и минзухари градината е най-грозна. За да я направя малко по-хубава, поръчах 150 бр минзухарчета и двайсетина мини ириса. Февруари най-сетне им дойде реда за садене. Луковичките изглеждаха добре, нищо не изхвърлих. Само дето мини ирисите се оказаха луковични ириси, които при мен не виреят дълго, и изобщо не ми се вързваха с концепцията. За тях ми беше нужно ново място, защото те цъфтят през май и са високи.
Луковичките покълнаха до една, но не навреме, много ясно. Нацъфтяха, когато старите минзухари прецъфтяха. Нещо ми се губят розовите от един пакет, само кремави , жълти и лилави виждам. И така, по никое време минзухари - там , където на горната снимка свършва тревата, под кучешкия дрян с червените стебла. Нюню са, защото от топлото време стеблата са къси. Някои направо си цъфтят още щом се подадат.

Лалетата са пълна скръб, останали са 4-5 вида и нарастват от 0 до 1 в повече за година. Другите или са вече само листа, или никакви ги няма. Не ги вадя, защото са в бодяща мрежа заради сляпото куче. А и за да ги извадя, има вероятност да видя сметката на съседните китки. При мен всичко е наблъскано, не обичам да гледам гола почва.

Японските дюли и игликите ме радват вече две седмици, ще трябва да си разсадя от игликите, тези поне ги зная по кое време цъфтят. Защото пъстрите ми едва сега започват.
Холандските ярки с изкуствен вид изкарват само един сезон, най-много два. Такива вече не купувам, но не е зле да наобиколя бабите по пазара, някакви бабешки могат да ми запълнят празни места.

 

Като си нямам цветя, правя си шарения от листа и форми. Разни нюанси на зеленото, синкаво, жълто, бяло, червеното на разлистващите рози и берберисите. За първа година се осмелих да стрижа с храстореза, за да сгъстя колоновидните иглолистни.

Тук нещата доста ще се променят - лигуструма ще стане с жълти листа, до него е пъстролистната вайгела, бяло/зелено , а червеникавите нюонси на японската спирея ще преминат в зелено, и когато розите цъфнат, тя пък се превръща в облак розов цвят.

Magnolia ‘Susan’

 От магнолиите само тази се справя с местните условия - Сюзън. Соланжеана ( Magnolia soulangeana ) почти изчезна, и съм я отрязала на пън, пуска някакви листенца отдолу. Няма да я бъде, но половинката трудно се разделя с растения. Стелатата беше голямо дърво и отново не цъфна. На нея й бях обещала, че ще я зануля, но я спасиха и сега е окастрена до малък храст. Поне да си видя люлякя зяд нея, защото той се уплаши от заканите ми и сега цъфти обилно.







Трудно се справят и ацерите. Три загинаха от гъбична зараза, тази година нямам жертви, но два са наполовина изсъхнали. Този и един зелен край езерото засега са здрави.

Ето го люляка, който беше скрит от магнолията. Вече го виждам, напъпил е. Подстригах малко и форзицията, за да виждам и цъфналата череша. В ляво е кортадерията - отвита и орязана минимално. Аз бях порязана обаче максимално, въпреки ръкавиците и дългия ръкав.Вече почти ми идеше да я зарежа наполовина, като дойде съпружеството с храстореза и реши въпроса. Бърза подстрижка и леко оформяне дадоха този вид. Стискам палци да цъфне отново - розово, и този път по-обилно.

Розовите вейки в ляво горе са на тамарикса. Тази година е дърво. Има няколко дебели стебла, по-дебели от на съседната му рус тифина. По-добре да не знае какво го чака след цъфтеж.
Дано се сетя да направя снимка на същото място след седмица - ще изглежда съвсем различно.

 Декоративната ябълка. Тази (втора) година цъфна обилно, надявам се да се справя с кръвните въшки и листоминиращия молец, който мори не само нея. Или поне да го огранича максимално. Зарязаните ябълкови градини в съседство ни препращат какви ли не зарази.

Първата цъфнала армерия, която се справя учудващо добре с условията под върбата. Илекса зад нея е доста рехав, но поне е жив.

И последно - новата придобивка, която чака да бъде засадена на слънчево място. Нещо ще трябва да й отстъпи място, няма как. Чета, че е капризен, дано улучим мястото. Pinus densiflora Golden Ghost  . На живо е по-хубав.

Рибите в езерото се раздвижиха и следват посоката на наблюдателите, защото са гладни.

 

Шкафовете на лятната кухня се сдобиха с нови дръжки - точно каквито исках и търсих. Български, които не намерих в нито един онлайн магазин за обков. Помня, че такива имаха едновремешните велинградски шкафчета. Открих ги в Продавалник, в София, а се произвеждат във Варна. Нови. Хм.

 

След много опити да фокусирам обект, като останалото е размазан фон, имам един случаен успех. Калоцедруса. Опитах да се просветя, но май и фотошопа играе голяма роля. Не че не съм го показвала, но ето го.....Даже две петунии успях да насадя до него, като прецъфтят късните ми минзухари, ще трябва и още нещо да измисля да крие жълти листа.

Последен цветнолистен калабалък:

До скоро!

200 години

 Не очаквам моята къща да стигне тази възраст. Възможно е да издържи и повече, стига някой нея да я издържи.
 Но една къща в Панагюрище е успяла да изкара поне толкова. Не зная голяма ли е била или малка, какви хора с какви съдби са живели в нея, но е стояла самотна и забравена, с протекъл покрив, докато имотните делби не са я пратили в небитието.
 Този път собственика й е прозрял, че може да се изкара някой лев от нея. Е, според него не като да продадеш ново, но все пак....
 И така късче от миналото се озова в моята къща. Дори ми се ще доста по-голяма част да се пресели при мен.
 Шестима мъже използваха колани, за да пренесат шест метровата греда. Дъските от пода са по 50см широки. Преброихме кръговете - около 100. Всеки кръг - година живот. Някои години са били дъждовни, други не. Така и кръговете са расли, или едва се забелязват. Плюс 200 години служба в къщата.....
Ако сте виждали дъб антик, какъвто е ламинирания ми паркет, да знаете, че няма нищо общо с 300 годишно дърво. И не защото 5-6 поколения са тичали по него. Античният дъб е топло кафяв и няма никаква сива жилка. Телената четка на машината не оставя грозни следи по него, защото не може да се пребори с твърдостта на дървото. Може и по жилките да я движа, мога и срещу жилките - все тая. Дървото става като полирано.

Зная колко се мъчиха мъжете с дъбовите нови греди, въоръжени с електрически инструменти. А тези красавици са били отцепени от дървото, къде рендосани, къде дялкани с брадвата. Преди това дървото е било избирано специално за предназначението му. Къщата не е имала метални планки, видии, пирони. Всичко са сглобки, клинове и някой и друг цигански гвоздей.
 Сега гледам с друго око на филмите древните  мега строежи, защото съм наясно какво усилие е да вдигнеш една дъбова греда, да забиеш пирон в нея,  какво остава да местиш канари.

 

  Гвоздеите дори не са могли да ръждясат както трябва. Какво пък, само някакви 200 години са това.

  Обратната страна на дъските, тази която снимам, е доста по-красива, поне според нашите си критерии. Вече сме намерили и мястото им - на стената над аквариумите. И куп идеи още се родиха. Може да не вярвате, но е страшно вълнуващо да дадеш нов живот на нещо толкова старо. Шест метровите сто годишни греди на тютюневите скрадове отидоха в нечия циганска печка, спасихме само 4 метровите, на перголата.

 Сега дъбовите греди, които са конструкцията на първия етаж, ми изглеждат съвсем посредствено. Дори и идеята да останат видими вътре вече не ми харесва толкова.
 Младостта и старостта:

 На снимките може би не личи, но са уникални!

 

           И останалите ще станат такива. Надявам се да има и още.